Вихърът на Жътваря

— Какво ще правиш със своята власт зависи от теб. Аз знам какво смятам да направя със своята.

— Удинаас те отхвърли, Перната вещице. Ти загуби онзи, когото искаше най-много.

Тя се усмихна.

— Ще промени решението си. Ще видиш. Двамата заедно ще създадем династия. Той беше Длъжник. Трябва само да пробудя алчността в него.

— Перната вещице, чуй добре своя бог. До това последно зрънце мъдрост. Не можеш да използваш живота на другите. Предложи им благодат, да, но не се разочаровай, когато те изберат нищетата — защото нищетата си е тяхна: и когато решат дали да изберат нечий друг път, те ще изберат собствения си. Шейките имат една поговорка: „Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.“

— Нищо чудно, че са пометени.

— Перната вещице…

— Сега чуй моята мъдрост, Блудни. Мъдрост, в която шейките е трябвало да се вслушат. Стигнеш ли до използването на живота на другите, първото, което трябва да им отнемеш, е привилегията на избора. Направиш ли това, останалото е лесно.

Беше намерил своята Върховна жрица. Наистина. „Горко ни на всички.“

21.

Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.

Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.

Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.

Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.

Дай им мрак, за светлина ще бленуват.

Смърт им дай и чуй как за живот се молят.

Дай им живот и ближните ти ще убият.

Бъди като тях и ще видят в тебе различния.

Мъдрост прояви и ти си глупакът.

Брегът отстъпва на морето.

А морето, приятели, не сънува за вас.

Молитва на шейките

Поредно проклето от Гуглата село, по-лошо от гъби след дъжд. Доказателство, ако им трябваше — а не им беше нужно, — че все повече се приближават до столицата. Селца, села, паланки, движение по пътища и черни коловози, тътен от преминаването на стада коне, рогове, ехтящи в далечината като вой на вълча глутница, стягаща убийствения си обръч.

— Живот ни чака — измърмори Фидлър.

— Сержант?

Той огледа изтощените си, плувнали в кръв, освирепели подобия на войници. Какво представляваха те сега? И какво виждаха те на свой ред, вторачени в него? „Последната си надежда, а понеже това не е достатъчно лоша новина…“

Зачуди се дали Геслер и отделението му все още са живи. Разделени бяха чисто предната нощ с един хитър удар на едурите — едурите по дирите им оказваха непрекъснат натиск, тласкаха ги все напред, към нещо, за което Фидлър разбираше много добре, че е стена от войници — никакво заобикаляне покрай тях, дойдеше ли този момент. Никакво извъртане на север или пък на юг — едурските банди запълваха всяка гора и горичка на север, а недалече оттук на юг бе широката река Ледер, ухилена като усмивката на самото слънце. Най-после, да, някой на противната страна беше поумнял, беше направил нужните промени, превърнал беше цялото това нашествие в една огромна фуния, която да вкара малазанците в месомелачката.

Е, никое забавление не трае вечно. След като Геслер и неговото Пето бяха изтласкани, някъде в същата посока се чу шумотевицата от бой. И Фидлър се беше изправил пред избора да поведе шепата си войници в атака по фланга, за да пробият и да помогнат на нещастните копелета, или да си затраят и да продължат бързо напред по югоизточния курс, право в зейналата паст.

Пукотът на пръскащите се „острилки“ го накара бързо да вземе решение — да се набутат в това си беше самоубийство, тъй като острилките проявяваха склонност да хвърчат на всички страни, а това подсказваше, че Геслер и отделението му бягат, врязват си пътя през врага, и Фидлър и хората му просто можеха да се окажат след тях, обкръжени от десетки вбесени едури.

„Тъй че ги оставих да се оправят. И взривовете замряха, но писъците продължиха, Гуглата да ме вземе дано.“