Вихърът на Жътваря

Отделението му. Налягали във високата трева в края на гората. И воняха. Славата на Ловците на кости, това придържане към най-гнусното значение на името. „Проклятието на Корик, да. Кой друг?“ Отрязани пръсти и уши, пробити и накачени по колани и върви. Войниците му: до един деградирали, почти загубили човешкия си облик диваци. Нищо изненадващо нямаше тук. Едно беше да напредват прикрито — морски пехотинци бяха в края на краищата и точно за това бяха тренирали. Но беше продължило прекалено дълго, без помощ, и единственото, което се виждаше в края, бе портата на Гуглата. Пръсти и уши — освен Смайлс, която беше добавила и онова, което може да се вземе само от мъже. „Моите червеи блекери“, беше ги нарекла на някакви живеещи в тинята червеи от канийското крайбрежие. „И точно като червеите отначало са червени и сини, после, след ден-два на слънце, стават сиви. Блекери, сержант.“

Нямаше нужда да се загубят по пътя си, за да си загубят ума, това поне беше явно. „Богове на бездната, виж ги само тия глупаци — как, в името на Гуглата, изобщо оцеляхме толкова дълго?“

Не бяха виждали капитана и нейния дребосък маг от доста време, което не говореше никак добре. Все пак виждаха струи кафеникав дим, които се къдреха към небето тук-там, и чуваха смътни взривове нощем. Тъй че някои от тях поне все още бяха живи. Но дори и тези знаци ставаха все по-редки, след като трябваше уж да се усилват, щом играта загрубее.

„Изчерпани сме. Изразходени. Ха, чуй се само! Почна да говориш като Кътъл. «Готов съм да умра вече, Фид! С радост. След като видях и…»“

— Стига с това — изръмжа той.

— Сержант?

— Престани да ме питаш за каквото и да било, Ботъл. И престани да ме гледаш все едно съм се побъркал.

— Дано да не си, сержант. Ти си единственият останал с ума си тука.

— Оценката и тебе ли включва?

Ботъл изкриви лице и изплю поредния стрък трева. Пресегна се и се отскубна нов.

„Достатъчно красноречиво, да.“

— Почти е тъмно.

Фидлър отново погледна странното село отпред. Кръстопът, пивница и конюшня, ковачница на главната улица, с голяма купчина шлака пред нея и някак си твърде много жилища, редици и редици покрай тесните улички, и всяка къща едва можеше да побере малко семейство. Някъде оттатък селото може би имаше някакво производство — каменна кариера или грънчарница — стори му се, че различава покрит с чакъл път, лъкатушещ по склона откъм източния край.

И беше странно тихо за свечеряване. „Роби, които още седят оковани към работните пейки? Може би. Но все пак едно проклето псе няма по улиците.“

— Не ми харесва тая работа — измърмори той. — Надушваш ли нещо нередно, Ботъл?

— Нищо магическо. Което не значи, че няма стотина едури, които да ни чакат скрити в ония къщички.

— Прати някоя катерица там, проклет да си.

— Търся, сержант, но ако ще ме прекъсваш постоянно…

— Боже Качулати, моля те, заший устите на всички магове, умолявам те.

— Сержант, умолявам те. Само на левга зад нас имахме шест отделения едури и адски се уморих да избягвам копия. Остави ме да се съсредоточа.

„Ще ми се съсредоточиш ти ей на тоя юмрук, като те сбарам за гърлото, плъхар проклет. Ох, адски съм уморен вече, ужасно съм стар. Може би, като го преживеем това — ха! — ще се скатая, ще изчезна из улиците на този Ледерас. В пенсия. Ще ловя риба. Или ще плета, примерно. Погребални шалове. Няма начин да не стане доходно занимание за известно време, бас слагам. Да дойде само веднъж адюнктата с останалите озъбени нещастници от нашите и да раздаде едно сладко възмездие за всички нас, мъртвите морски пехотинци. Не, престани да мислиш така. Още сме живи.“

— Намерих котка, сержант. Спи в кухнята в пивницата. Има лоши сънища животинчето.

— Ами стани му още по-лошият кошмар, Ботъл, и по-бързо.

Птици чуруликаха в дърветата. Насекоми жужаха, живееха и умираха в тревата. Целият негов свят сега, изтощителното усилие, накъсвано от мигове на пълен ужас. Сърбеше го от мръсотията и надушваше спарения мирис на страха, като вонящи петна по кожата.

„Добре де, кои, в името на Гуглата, са тия ледерии все пак? Значи тая проклета империя с господарите им едури се сдърпала с Малазанската империя. Проблем на Ласийн, не наш. Проклета да си, Тавори, докарахме я дотук и не стига отмъщението, ами…“

— Хванах я — рече Ботъл. — Будна е… протяга се — да, трябва да се протегне, сержант, само не ме питай защо. Добре, в кухнята са трима, потят се, въртят очи — изглеждат адски уплашени, както са се свили. Чувам звуци от пивницата. Някой пее…

Фидлър зачака за още. И зачака.

— Ботъл…

— Шмугва се в кръчмата… уф, хлебарка! Чакай, недей, престани да си играеш с нея, просто я изяж проклетата твар!

— Говори по-тихо, Ботъл!

— Готово. Ха, вътре е фрашкано. Тая песен… чух я май на кораба и сега там… — Ботъл изведнъж млъкна, изруга тихо и стана. Постоя замръзнал за миг, после изсумтя и рече: — Хайде, сержант. Можем просто да влезем там.

— Морски пехотинци държат селото? Гуглата на шиша ми да цвърчи, да!

Другите чуха последното, бързо се заизправяха и се струпаха около него с облекчение.

Фидлър зяпна тъпите им усмивки и се стегна.