Вихърът на Жътваря

— Добре — заяви Корик. — Никакви разногласия тук не са възможни. Тези твои блекери, Смайлс, най-много вонят. По-лоши са от пръстите, по-лоши от уши, по-лоши са дори от езици. Всички вече гласувахме. Всички в отделението, Смайлс, и ще трябва да се отървеш от тях.

Смайлс се подсмихна презрително.

— Мислиш ли, че не знам защо искате да ги хвърля, Корик? Не е миризмата, о, не. Заради вида им е, това ви гризе отвътре, от това ви се свиват топките. Само това е. Много скоро никой от нас изобщо няма да мирише много — всичко ще съхне, ще се сбръчква…

— Престани — изпъшка Тар.

Корик се обърна към Ботъл. Глупакът изглеждаше заспал, с отпуснато лице. Съвсем честно си беше, какво. Без Ботъл изобщо нямаше да стигнат дотук. Буквално без драскотина при това. Корик потупа кокалчето от пръст, окачено на шията му — костта от онази яма извън развалините на Ю’Гатан. Винаги си струваше да го пипне веднъж-дваж при такива мисли.

А знаеше, че си търсеха белята. Всички го знаеха и точно затова си говореха за всичко друго, но не и за онзи огромен грозен звяр, присвил се ей там, най-отпред в мислите им. Онзи с кървясалите очи и острите зъби, широко ухилен. Да. Пипна кокалчето отново.

— Дотук се измъкнахме добре — измърмори Кътъл, като изгледа накриво морската пехота, струпана в гостилницата. — Всички тука си мислите как ще обсаждаме град, голям колкото Унта, нали? Попривършихме мунициите — Фид има още една-две проклетии, и аз също, но това е. Едва ли можем да пробваме нещо прикрито, като знаят, че идваме…

— С магия, разбира се — рече Смайлс. — Просто влизаме направо.

При този обрат на разговора Корик потръпна. Обсада на Ледерас? И никой да не стои на пътя им в няколко полоси отбрана? Едва ли. Освен това едурите ги тласкаха право натам и краят на пътя им нямаше да е палат за удоволствия, нали? Ума ли си беше загубил Кътъл? Или това просто бе начинът му да се справи със смъртта, надвиснала в умовете на всички?

Вероятно. Сапьорът нямаше почти никакво въображение и правеше възможно най-големия мисловен скок чак до обсада, което нямаше да се случи, а и да се случеше, изобщо нямаше да се получи. Но това поне даваше на Кътъл тема за размисъл.

— Сержантът ще измисли нещо — заключи Кътъл с дълга въздишка и се изпружи в стола си.

„Ха. Фидлър, да. Богът на сапьорите. Падайте на колене!“

Ботъл седеше и гледаше през вечно острите очи на една котка. Застанала на ръба на покрива на пивницата, тя беше присвила очи и следеше птиците всеки път, щом магът се разсееше — а това ставаше много често, но умората го прави това, нали?

Но ето, че се появи някакво движение — там, по края на гората, където отделението се беше крило доскоро. И друго, на север от първото. И ето там — едурски съгледвачи, откъм южния край, от другата страна на пътя. Душеха във въздуха, както си им беше навикът. Никаква изненада — малазанците напоследък носеха със себе си воня на леш, където и да минеха.

О, предпазливи бяха, и още как. „Изобщо не искат сражение. Искат само да драснем. Пак. Като се съберат, ще започнат да се показват по-открито. Да си покажат силата.“

Още малко време значи. За да поотпочинат другите морски пехотинци. Но не прекалено, да не вземат да се напият толкова, че да не могат да стоят прави, камо ли да се бият. Макар че като си помислиш, тая Хелиан май можеше да се бие колкото и да се е наквасила — един от ефрейторите й нали разправяше как изтрезнявала и ставала на лед, щом почне боят. Когато трябвало да раздава заповеди. Това беше изключителен талант, наистина. Войниците й я обожаваха. Както и Ърб и отделението му. Обожание, свързано с ужас и може би не малко похот, тъй че доста омесено обожание, което вероятно го правеше здраво като броня и може би точно затова повечето от тях все още бяха живи.

„Хелиан, като по-скромна версия на, да речем, Колтейн. Или дори Дужек Едноръкия по време на дженабакъзките кампании. Греймен в Корел. Принц К’азз за Пурпурната гвардия — според това, което съм чувал.“

„Но не и адюнктата, уви. А това е много лошо. Това е по-лошо от много лошо…“

Двайсет едури се виждаха вече, всички гледаха към селото… о, виж го това птиченце! Не, това не бяха те. Това беше проклетата котка. Трябваше да се съсредоточи.

Появиха се още варварски воини. Нови двайсет. И ето там, друга група, голяма колкото първите, взети заедно.

И трета, идваща право от север и може би леко източно…

Ботъл тръсна глава, изправи се рязко в стола и примига към приятелите си.

— Идват. Трябва да бягаме.

— Колко са? — попита Корик.

„Триста, и растат.“

— Твърде много…

— Ботъл!

— Стотици, по дяволите!

Огледа сърдито стаята, притихнала след крясъка му.

„Какво пък, това поне ги отрезви.“