Вихърът на Жътваря

Очите на Бийк бяха гурелясали, езикът му беше надебелял и му се гадеше. Не беше свикнал да държи свещта си запалена толкова дълго, но пък нямаше избор. Тайст Едур вече бяха навсякъде. Заглушавал беше тропота на копитата на конете им, замъглявал беше преминаването им, за да ги слее с пъстрия водопад от цветове и сенки между клоните. И беше опипвал, с всички сетива болезнено изострени, за да открие тези прокрадващи се ловци, докато обкръжаваха дирите им. Всяка диря. А за да станат нещата още по-лоши, те се биеха също като малазанците — бързи коварни удари, без да ги е грижа много дали ще убият, защото раняването беше по-добро. Раняването забавяше морските пехотинци. Оставяше кървави следи. Режеха и се оттегляха. И го повтаряха след това. През нощите, а вече и денем, тъй че нямаше време за отдих. Имаше време само… за бягство.

И сега двамата с капитана яздеха на дневна светлина и се опитваха да намерят пътя обратно към Юмрук Кенеб и всички отделения, които се бяха свързали с ротата му. Четиристотин морски пехотинци за последните два дни. Бийк и капитанът бяха поели на изток в опит да се свържат с отделенията, които се бяха придвижили много бързо и по-далече от останалите, но ги бяха изтласкали назад — твърде много Тайст Едур имаше помежду им. Знаеше вече — Фарадан Сорт се опасяваше, че тези отделения са изгубени. И да не бяха вече загинали, все едно че бяха.

Също така беше съвсем сигурен, че това нашествие изобщо не върви според плана. Нещо в тъмните очи на капитана му подсказваше, че не само те двамата непрекъснато се натъкват на неприятности. А и в края на краищата бяха намерили три избити отделения. О, бяха взели скъпа цена за тази привилегия, както бе казала Фарадан Сорт, след като обиколи поляната с купищата трупове и огледа следите от кръв, водещи навътре в леса. Бийк го долавяше просто в безмълвния вой на смърт във въздуха, в онзи студен пламък, който беше дъхът на всяко бойно поле. Вой, замръзнал като потрес в дърветата, в стволовете, в клоните и листата. И в земята, процеждаше се като мъзга и Лили, милата му дореста кобилка, не искаше и една стъпка да направи в онази поляна, и Бийк знаеше защо.

Висока цена, да. Точно както беше казала тя. Само дето не беше платено с монети. А с живот.

Подкараха уморените си коне нагоре по един обрасъл с храсти сипей и Бийк трябваше да се съсредоточи още повече, за да заглуши звука на дращещите копита и плющенето на клони. Свещта в главата му изведнъж лумна и той залитна в седлото.

Капитанът се пресегна и го задържа.

— Бийк?

— Горещо е — измърмори той. И изведнъж видя накъде води всичко това и какво му предстои да направи.

Най-после стигнаха до върха и Фарадан Сорт каза:

— Стой.

„Да!“ Бийк въздъхна.

— Точно пред нас, капитане. Намерихме ги.

Точно пред тях имаше двайсетина нападали дървета, полуизгнили, а отсам тях имаше малко блатясало езеро, над което хвърчаха рояци блещукащи насекоми. Двама морски пехотинци, оплескани с кал, се надигнаха на отсамната страна на брега, със заредени арбалети.

Капитанът вдигна дясната си ръка, направи няколко бързи жеста и бойците отпуснаха арбалетите и им махнаха да продължат напред.

Един маг се беше присвил в падината до едно от нападалите дървета. Капитанът кимна на Бийк, малко изнервено, и двамата дръпнаха юздите на десетина разтега от езерото.

Магът извика от укритието си:

— Очаквахме ви. Бийк, толкова ярко светиш, че едва не ме заслепи. — Засмя се. — Спокойно, едурите няма да го видят, дори и заклинателите им. Но на твое място бих го потушил малко, Бийк. Ще изгориш.

Капитанът се обърна към него и кимна.

— Хайде отдъхни малко, Бийк.

„Да отдъхна? Не, отдих не може да има. Вече не.“

— Сър, насам идват стотици едури. От северозапад…

— Знаем — каза другият маг и изпълзя от укритието си като жабок на тъмно. — Просто си приготвяхме пътните сандъци, униформите са изгладени и знамената обшити със злато.

— Наистина ли?

Тя стана сериозна, а в очите й се появи онзи мек поглед, който напомни на Бийк за онази гледачка, която беше наела майка му, същата, която баща му изнасили и тя трябваше да си отиде.

— Не, Бийк, просто се шегува.

Колко лошо, помисли си той. Щеше да му хареса да види златните нишки.

Слязоха и поведоха конете покрай нападалите дървета, и ето, че пред очите им се появи лагерът на Юмрука.

— Милост на Гуглата! — възкликна Фарадан Сорт. Още има.

— Шестстотин седемдесет и един, сър — каза Бийк.

И точно както беше казал магът, канеха се да тръгнат, щъкаха като мравки от разритан мравуняк. Имало беше ранени — много, — но лечителите си бяха свършили работата и всичката кръв миришеше на стара, а миризмата на смърт си беше там, където й се полагаше, при десетината гроба от другата страна на поляната.

— Ела с мен — подкани го капитанът, след като двама войници поеха конете им, и Бийк тръгна след нея към чакащите ги Юмрук Кенеб и сержант Том Тиси.

Чувстваше се странно да стъпва отново по земята след толкова дълго време в непривичното ледерийско седло. Сякаш земята се огъваше под ходилата му, всичко изглеждаше някак крехко и уязвимо. „Да. Моите приятели.“