Вихърът на Жътваря

— Знам, Страп, и няма нужда да ми казваш нищо. Мислиш ли, че Ледерас ще е като Ю’Гатан? Ние нищо не направихме в Ю’Гатан. — И Нелер изведнъж добави, поразен от неочаквана мисъл: — Само че и тук нищо не сме правили, нали? Поне досега. Но ако ще е като в Ю’Гатан…

— Още не сме стигнали там — рече Страп Мъл. — Кой меч ще използваш?

— Този.

— Със счупената дръжка?

Нелер погледна оръжието, намръщи се, запокити го в храстите и извади друг.

— Този. Ледерийски е, беше на стената на каютата…

— Знам. Аз ти го дадох.

— Даде ми го, защото вие като подивяла жена всеки път, когато ударя нещо с него.

— Точно така, Нелер, и затова те попитах кой меч ще използваш.

— Вече знаеш.

— Знам, и затова си тъпча ушите с мъх.

— Мислех, че вече са натъпкани.

— Слагам още. Разбра ли?

Ефрейтор Правалак Рим беше изтормозен мъж. Беше роден в една северна провинция на Грис в беден селски дом и не беше виждал нищо от света през повечето си живот, докато веднъж през съседното село не мина рекрутираща от морската пехота, в същия ден, в който Правалак беше там с по-големите си братя. Всички те се подсмихнаха презрително на рекрутиращата и продължиха към пивницата. Но самият Правалак, виж, той зяпна невярващо. За първи път виждаше човек от Дал Хон. Жената беше едра и закръглена и макар да бе с няколко десетки години по-възрастна от него и косата й да бе посивяла, все пак си личеше колко е била красива някога, а в неговите очи все още беше.

Такава тъмна кожа. Такива тъмни очи и — о, как го погледна тя, с онази блестяща усмивка, преди да го хване за ръка и да го отведе в една задна стаичка на местната тъмница, където го събори най-рекрутиращо върху нара, яхна го и се заклати отгоре му с такава екзалтирана радост, че той изригна право в малазанската армия.

Братята му изразиха неверието си и бяха в паника от това как ще обяснят на мама и тате, че най-младият им син взел, че се записал в армията и междувременно е загубил девствеността си от една петдесетгодишна демонка — и че всъщност няма изобщо да се върне у дома. Но това си беше техен проблем, а Правалак се озова във фургона на рекрутиращата, лепнал здраво ръка между пищните й бедра и без да поглежда повече назад.

Онази първа голяма любов продължи точно до следващата паланка, където го прехвърлиха в керван заедно с петдесетина други гризиански селски момчета и момичета и керванът тръгна по имперския път до Унта, а оттам — до остров Малаз, за да започне обучението си като морски пехотинец. Но сърцето му не беше чак толкова разбито, колкото можеше да допусне, тъй като малазанските сили за известно време бяха препълнени с далхонийски новобранци — някакъв загадъчен взрив в прираста на населението или пък политически вълнения бяха предизвикали масово бягство от саваната и джунглите на Дал Хон. И той много скоро разбра, че обожанието му на тъмна кожа и черни очи не го обрича на неудовлетворен копнеж и вечна самота.

До първата му среща с Кисуеър, която само се беше изсмяла на попълзновенията му, колкото и огладени и фини да бяха станали до този момент. И тъкмо това отхвърляне бе съкрушило сърцето му завинаги.

Но това, което го измъчваше сега, може би изненадващо, изобщо не беше онова несподелено обожание. Беше онова, което видя, или може би само си въобрази, в онази тъмна нощ на реката, след ослепителния блясък на взривовете и грохота, разтърсил реката, онази чернокожа ръка, показала се над вълните, докато водата се съвземаше след взрива и се разтваряше около нежната китка — и след това тази ръка просто се изгуби от напрегнатия му поглед, от отчаяното му, мъчително търсене в задимения мрак — ръката, кожата, тъмната, толкова тъмна кожа, която така го беше разбила в онази нощ.

Ох, как искаше да умре сега. Да сложи край на тази мъка. Тя си беше отишла. Сестра й също си бе отишла — сестра, която две нощи преди това го бе придърпала настрана и му бе прошепнала: „Не се предавай, Прав. Виждаш ли, познавам сестра си и виждам как се усилва блясъкът в очите й всеки път, когато погледне към теб… тъй че не се предавай…“

И двете си бяха отишли, и както Бадан повтаряше непрекъснато всеки път, когато си помислеше, че няма никой наблизо да го чуе: „И толкова. И толкова.“

Сержант Праймли се приближи и потупа Правалак по рамото.

— Готов ли си, ефрейтор? Добре. Води отделението си точно както щеше да го направи Синтър. Поведи ги, Прав, и да поизкормим няколко едури.

Скълдет, чието някогашно име беше Трайбоул Фютан, последният жив мъж от царствения род Фютан, от племето джилани, от югоизтока на Седемте града, бавно се изправи, докато тежките тръгваха нагоре по склона към шума на битката.