Вихърът на Жътваря

Приготви за бой двата си тълвара, притежавани някога от един борец Фаладан — брат на дядо му, — загинал от отрова на платен убиец три години преди малазанското нашествие, когато Трайбоул все още беше дете, непрокудено в пясъците на тленността. Оръжия, които бе наследил като последен потомък на фамилия, разбита от кръвни вражди — те бяха съвсем обичайни по целия континент преди завоеванието. Тълварите изглеждаха големи в ръцете му, прекалено несъразмерни за китките му — но той беше джилани, а всички в племето му бяха буквално лишени от тлъстини. Мускули като въжета, тънки и жилави, и много по-силни, отколкото изглеждаха.

Мекотата в женствените му очи не се промени, докато оглеждаше тълварите и си припомняше някогашните дни, когато беше съвсем малък и с тези две оръжия — балансираше на извитите им върхове, с ефесите под мишниците — подскачаше като дяволче из лагера. Скоро след това вече използваше тояги с тежести, издялани така, че да приличат на тълварите на брата на дядо му. Усвояваше стойките и фигурите в бойния стил на джилани, и в пеши бой, и на гърба на пустинен кон, научи се и на лизгар духана, атаката със скок. Безброй нощи изкара с натъртени рамене, докато се научи да се претъркаля чисто по земята, след като атаката е приключила, трите натъпкани с трева мишени са накълцани на парчета, а вятърът дърпа и развява златистите треви в прашния въздух. И се превърташе и отново се изправяше на крака, с оръжията в готовност.

Не беше висок. Не беше и разговорлив, а усмивката му — в редките случаи, когато се усмихваше — беше свенлива като на девица. Мъже го искаха в леглата си, а също и жени. Но той беше от царския род и семето му беше последното семе, и един ден щеше да го даде на кралица, може би и на императрица, както подобаваше на висшето му потекло. Междувременно се оставяше на мъже да го използват, както го правеха мъжете, и дори намираше удоволствие в това, колкото и да беше невинно. Но отказваше да разлива семето си.

А сега стоеше в готовност и когато подадоха сигнала, тръгна напред с леките си стъпки.

Скълдет беше двадесет и три годишен. Такава бе самодисциплината му, че не беше разливал семе нито веднъж, дори в съня си.

Както по-късно щеше да каже Мълван Дрийдър, Скълдет наистина бе мъж, готов да избухне.

И един старши сержант на остров Малаз щеше да се окаже прав. За пореден път.

Ърб затича назад от къщата на Фактора колкото можеше по-бързо и завъртя щита си, за да прикрие дясното си рамо. Проклетата жена! Застанала там с един проклет капак от буре, а залп от копия всеки момент щеше да полети към нея. О, войниците й я обожаваха, и още как, и това обожание бе толкова сляпо, че не можеха да разберат всичко, което Ърб правеше само за да опази тая глупачка жива. Но сега беше грохнала, скапана от умора развалина и — този път — изглежда, нямаше да успее.

Беше на пет крачки от Хелиан, когато полетяха половин дузина копия — две се понесоха настрани, за да пресрещнат Ърб. Той закова на място, завъртя се зад щита и за миг я изгуби от погледа си.

Едно от тежките копия профуча само на педя от лицето му. Другото се натресе здраво в щита, желязното острие проби, прониза ръката му под рамото и почти я закова за хълбока му. Ърб се завъртя и се олюля, копието го дръпна настрана, той изпъшка и се смъкна на колене на твърдите камъни на улицата. Посрещна земята с дясната ръка, без да изпуска оръжието, за да не се забие по очи, и чу как изпращя един от пръстите му.

В същия миг светът около него се взриви до бяло.

Четирите тежки копия, полетели към Хелиан, почти я отрезвиха. Тя се присви и вдигна малкия си кекав щит, но той се разхвърча на парчета, след като две тежки железни остриета се забиха в подгизналото, тежко и много сладко миришещо дърво. Шлемът й отлетя от главата й с оглушително дрънчене, а в същото време друго копие я перна по дясното рамо, разкъса кожените връзки на бронята й и я завъртя кръгом, тъй че тя се оказа с лице към глинената бутилка, която преди няколко мига беше захвърлила. И скочи към нея.

По-добре да умре с още една глътка…

Въздухът над нея изсвири и над гърба й прелетяха още няколко копия.

Тя се просна по гърди на прашния калдъръм и зяпна опулена, щом бутилката сякаш по своя воля скочи във въздуха. След това нещо я повдигна за краката, преобърна я и тя тупна тежко на гръб, а синьото небе отгоре изведнъж посивя от прах и чакъл, каменни парчета и тухли — валяха на порой.

Нищо не можеше да чуе, а въздухът бе толкова задръстен от прах, че тя се сгърчи в пристъп на кашлица. Извъртя се и видя Ърб, може би на шест крачки по-назад. Идиотът се беше нанизал на копие и изглеждаше по-объркан от всякога. Лицето му беше бяло от прах, червени бяха само устните му, от изкъртен зъб сигурно, и зяпаше тъпо по улицата, където бяха всичките едури… можеше да ги нападнат, тъй че нямаше да е зле тя да си намери меча…

Тъкмо се надигна от земята, когато нечия ръка я плесна по рамото и тя сърдито вдигна очи. Непознато лице — канийка, гледаше я намръщено отгоре. След това проговори с някак странно далечен глас: