Вихърът на Жътваря

— Жива си значи. Не трябваше да се вреш право в „проклетията“, знаеш ли.

И изчезна от погледа й.

Хелиан примига. Присви очи, погледна по улицата и видя огромния кратер там, където бяха доскоро едурите. И парчета от тела, и разнасящия се прах и дим.

И още четирима морски, двама от тях далхонийци. Стреляха с арбалетите в страничната уличка и бързо се разпръснаха, когато един от тях метна „острилка“ в същата посока.

Запълзя към Ърб. Беше успял да издърпа копието от ръката си. Сигурно го болеше, а и вече имаше много кръв, сбираше се на локва под него. Очите му бяха като на заклана крава, макар и не толкова мъртвешки, но там някъде.

Дойде още един от морската, пак непознат. Черна коса, бяла кожа. Коленичи до Ърб.

— Ти — изръмжа Хелиан.

Мъжът я погледна през рамо.

— Никоя от раните ти няма да те убие, сержант. Но приятелят ти е на свършване, тъй че ме остави да си свърша работата.

— Кое отделение сте, по дяволите?

— Десето. Трета рота.

„Лечител. Е, добре. Оправи го Ърб, та да мога аз да го убия.“

— Натиец си, нали?

— Умна жена — измърмори той, докато запридаше магиите си над дълбоката раздрана дупка под рамото на Ърб. — Още по-умна, когато си по-трезва, може би.

— Изобщо не разчитай на това, резач.

— Всъщност не съм резач, сержант. Боен маг съм, но пък вече не можем да сме толкова придирчиви за тези неща, нали? Мълван Дрийдър.

— Хелиан. Осмо отделение, Четвърта.

Погледна я изненадано.

— Виж ти. От онези, дето изпълзяха изпод Ю’Гатан?

— Да. Ще живее ли Ърб?

Натиецът кимна.

— Ще полежи малко на носилка обаче. Много кръв е изгубил. — Изправи се и се огледа. — Другите ти войници къде са?

Хелиан погледна към къщата на Фактора. Взривът май я беше изравнил със земята.

— Проклета да съм, ако знам, Мълван. Случайно да ти се намира шишенце с нещо, а?

Но магът гледаше намръщено развалините на рухналата къща.

— Чувам викове за помощ.

Хелиан въздъхна.

— Значи ще ги намерим все пак, Мълван Дрийдър. Което значи, че ще трябва да ги изровим. — И лицето й светна. — Но това ще ни отвори глътката, нали?

Многобройният пукот на „острилки“ и трясъкът на шрапнел във фасадата на пивницата отпратиха няколкото малазанци вътре назад към тезгяха. Навън в изпълнения с прах и дим въздух се разнесоха писъци и вой. Фидлър видя как Геслер сграбчи Сторми, за да го задържи да не се втурне към вратата — огромният фалариец едва се държеше на крака, — след което се обърна към Мейфлай, Коураб и Тар.

— Да ходим да си срещнем съюзниците, но си отваряйте очите. Останалите, стойте тук, превържете раните. Ботъл, къде са Корик и Смайлс?

Магът само поклати глава.

— Отидоха в източния край на селото, сержант.

— Добре, вие тримата с мен. Ботъл — можеш ли да направиш нещо за Сторми?

— Да.

Фидлър зареди арбалета си и поведе към входа на кръчмата. На прага се наведе и надникна навън през прахта.

Съюзници, и още как. Благословената морска пехота, шестима на брой, газеха през труповете на едурите и приключваха писъците им с бързи удари на мечовете си. Фидлър видя някакъв сержант, от Южен Дал Хон, нисък, плещест и черен като оникс. Жената до него беше с половин глава по-висока и сивоока, доста закръглена, но не и провиснала. Зад тези двамата стърчеше друг далхониец, сбръчкан и надупчен навсякъде — уши, нос, брадичка, бузи — бляскащите златни украшения бяха в рязък контраст с намръщеното му лице. „Проклет шаман.“

Фидлър излезе и тръгна към сержанта. Боят все още продължаваше, но някъде далече.

— Колко сте?

— Седемнайсет, за начало — отвърна мъжът. Замълча и погледна варварския меч-бивен в ръцете си. — Току-що отсякох една едурска глава с това. Първата ми жертва.

Фидлър зяпна.

— Как, в името на Гуглата, стигнахте толкова далече от брега тогава? Да не сте прилепи соултейкън?

Далхониецът смръщи лице.

— Откраднахме една рибарска лодка и нагоре по реката.

Жената до него заговори:

— Бяхме най-южните отделения, движехме на изток, обаче стигнахме реката и трябваше или да газим до кръста в блатна тиня, или да хванем нагоре по водата. Всичко беше точно допреди няколко нощи, когато се натресохме на ледерийска галера. Загубихме няколко души обаче — добави тя.

Фидлър я погледа още миг. Добре закръглена и мека на вид, освен очите. „Гуглата да ме вземе, тая може да съдере кожата на човек парче по парче с една ръка, докато с другата се оправя сама.“ Извърна очи от нея и отново се обърна към сержанта:

— Коя рота?

— Трета. Аз съм Бадан Грук. А ти си Фидлър, нали?

— Йегетан — измърмори шаманът и направи жест „зло да пази“.

Бадан Грук се обърна към белокожата жена.

— Ръфъл, вземи Вастли и Релико и продължете на запад, докато не се срещнете с Праймли. После обратно тук. — Погледна Фидлър. — Добре ги ударихме май.

— Стори ми се, че чух „проклетия“ преди малко.

Кимване.

— Праймли е със сапьорите. Все едно, едурите отстъпиха, тъй че явно сме ги изплашили.

— Морантските муниции го правят това.

Бадан Грук отново извърна очи. Изглеждаше странно колеблив.

— Изобщо не очаквахме да срещнем някое отделение толкова далече на запад. Освен ако не са хванали по водата като нас. — Срещна погледа на Фидлър. — Само на ден път сте от Ледерас, знаеш ли.