Вихърът на Жътваря

— Добре де, онази отвара, дето ти я е поискала Смайлс, тя какво прави?

— Уж променя мъж, който предпочита други мъже, в такъв, който предпочита жени. Дали действа ли? Представа нямам.

— Скълдет може да е растение — каза Корик, — но е и име на един войник в отделението на Праймли. Хубав.

— О, и това име…

— Явно е съвсем подходящо, Ботъл.

— Горката Смайлс.

Къщата на Фактора можеше и да е изглеждала хубава, но както се срути, все едно беше от слама. Изумителното беше, че никой не бе загинал под всичките тези развалини. Ърб поне със сигурност бе облекчен от това, макар да беше клюмнал след навикванията на Хелиан.

Все едно, задоволена след това и почувствала се доволно… доволна, Хелиан изобщо не остана доволна, когато ужасно непривлекателното лице на Балгрид изникна точно пред нея. Примига и го погледна намръщено.

— По-нисък си, отколкото си мислех.

— Коленичил съм, сержант. Какво правиш тук под тезгяха?

— Не съм аз, дето го мести непрекъснато, Балди.

— Другите сержанти са се разбрали да поостанем малко тук. Съгласна ли си с тях за това, сержант?

— Защо не?

— Добре. А, знаеш ли, в новите отделения има още един картуулец.

— С-сигурно е шпионин. Още ме преследват.

— Че защо ще те преследват?

— Щото направих нещо лошо, затова. Не помня к’во точно, но е било достатъчно лошо, за да ме отпрати тук, нали? Проклет шпионин!

— Съмнявам се да е…

— Тъй ли? Ами добре, накарай го да дойде да ми целуне краката тогаз! Кажи му, че съм кралицата на Картуул! Целувка по краката искам! Хайде върви, проклет да си!

На по-малко от шест крачки от тях Скълдет седеше сврян под тезгяха в другия край. Криеше се от хубавата, но много похотлива жена от отделението на Фидлър. При думите на Хелиан главата му рязко се извърна и тъмните му бадемови очи, разбили вече толкова много сърца, бавно се разшириха и се взряха в чорлавата сержантка, легнала сред локва разлято вино.

Кралица на Картуул.

От такива скромни неща се преобразяват светове.

Жените пееха древна песен на език, който бе всичко друго, но не и езикът на Имасс. Изпълнена със странни цъкания, флегматични паузи и ритмични жестове. И с необичайно еднакви гласове. Хедж направо беше настръхнал.

— Ерес’ал — прошепна му Бързия Бен, и той леко пребледнял. — Първият език.

Нищо чудно, че го караше да настръхне, че будеше смътен ек някъде дълбоко в мозъка му, съживяваше сякаш тихото майчино мърморене, докато той е впил устни в гърдата и глупаво се взира в замъгленото лице над себе си. Песен, която можеше да накара всеки възрастен мъж да се почувства уязвим, слаб и отчаяно търсещ утеха.

Хедж изруга под нос и дръпна Бързия Бен за ръкава.

Магът го разбра много добре, двамата станаха и се отдалечиха от огнището и сбралите се около него Имасс. Навън в тъмното, под искрящите звезди, нагоре към стръмнината със скалните домове.

Хедж седна на един голям плосък камък в подножието на сипея. Бързия Бен остана прав, наведе се, гребна шепа камъчета, закрачи напред-назад и започна да проучва находката си в тъмното — повече на допир, като хвърляше лошите в мрачината и те отскачаха и се търкаляха.

— Е, Хедж?

— Какво?

— Как е Фидлър напоследък?

— Не че клеча на рамото му или нещо такова.

— Хедж…

— Добре де, долавям някои неща от време на време. Шепот. Ехо. Още е жив, това мога да кажа.

Бързия Бен помълча.

— Някаква идея какво е намислила адюнктата?

— Кой? Че защо да имам? Аз изобщо не съм я срещал. Ти би трябвало да ги правиш предположенията, магьосник. Нали ти ги сложи прангите да й станеш Върховния маг в края на краищата. Колкото до мене, скитам се вече сякаш цяла вечност само сред пепелта на мъртви. Поне докато не намерихме това място, а то изобщо не е толкова далече от долния свят, колкото сигурно си мислиш.

— Не ми казвай какво си мисля, сапьор. Вече знам какво мисля и не е това, което си мислиш ти.

— Виж ти, пак взе да ставаш много изнервен, Бързак. Сърчицето разтупка ли се?

— Тя ги поведе към Ледер — към империята на Тайст Едур — веднага щом успя да ги избави от пристанището на Малаз. Значи, Котильон твърди, че е успяла въпреки моето изчезване в най-лошия възможен момент. Доста неприятни загуби, вярно. Например Калам. И Т’амбър. Аз. И тъй, Ледер. Хвърля жалката си армия срещу империя, обхванала половин континент или почти толкова, и защо? Е, може би за да нанесе някакво възмездие от името на Малазанската империя и всяко друго кралство или народ, пострадал от разбойническите им флоти. Но пък може и изобщо да не е това, защото — нека си го кажем — като мотив звучи, хм… безумно. А не мисля, че адюнктата е безумна. Какво остава тогава?

— Извинявай, това всъщност въпрос ли беше? Към мен?

— Разбира се, че не, Хедж. Риторично беше.

— Отдъхнах си. Продължавай.

— По-вероятно изглежда да се е опълчила на Сакатия бог.

— О, нима? Какво общо има тази Ледерийска империя със Сакатия бог?

— Ужасно много общо има.

— В смисъл, аз и Фидлър отново водим същата проклета война.

— Все едно вече не го знаеше, Хедж — и моля те, изтрий тая невинна физиономия от лицето си. Още не е толкова тъмно и ти го знаеш, а тази физиономия е за мен и е една проклета лъжа, тъй че я разкарай.