Вихърът на Жътваря

И тя видя, пред всички тях, най-неочаквана гледка. Черна вулканична пепел под необятно и почти също толкова черно небе въпреки най-малкото три слънца, които грееха високо над главите им. А по тази необятна сурова равнина, разпръснати във всички посоки, ужасяващо много… дракони.

Изгърбени, неподвижни. Десетки… стотици.

И чу тъжния шепот на Кетъл.

— Удинаас! Те всички са мъртви!

Клип, застанал на двайсет крачки напред, се обърна към тях. Верижката се завъртя и се стегна и той се поклони.

— Добре дошли, мои скъпи приятели, в Старвалд Демелайн.

22.

Възлягат сенки на полето като мъртъвцислед битка нощна вдига слънцето високо пряпорецвъв въздуха омекнал от росатадецата стават като цветове на стръковеза да запеят безсловесни песни що отдавна сме предалипчели танцуват много плахои можеш да докоснеш тази сцена с благослов

отпуснал тежестта на меча си в ръкатадалече взрян над тази шири в слънцето да се вречеш за още ден на кръв.НеозаглавеноТок Анастер

Гаскарал Траум беше първият войник в армията на Атри-Преда Биват, който тази сутрин отне живот. Едър мъж, със смътни нишки тартеналска кръв в жилите, предната нощ той беше вдигнал палатката си на четиридесет крачки от лагера на Тайст Едур. Вътре беше запалил малък светилник и бе изпънал походното си одеяло над вързопите с дрехи, резервните ботуши и резервния шлем. След това го бе поставил до себе си, на страната откъм палатките на едурите, и бе оставил фитилът да изпие и последната капка масло, докато тъмното в палатката не стана като това отвън.

Когато се процеди първият предутринен светлик, Гаскарал Траум извади нож и сряза страната на палатката до себе си, после безшумно се измъкна в мократа трева и замря там неподвижно.

А когато видя онова, за което бе изчаквал, запълзя по мократа земя. Дъждът все още барабанеше по старото морско дъно на К’юсон Тапи — там, където ги очакваха омразните оули — и въздухът миришеше на кал. Макар и едър, Гаскарал можеше да се движи като призрак. Стигна до първата редица едурски палатки, спря за миг със затаен дъх, после безшумно навлезе в лагера.

Палатката на Надзорник Брол Хандар бе разположена в центъра, но без охрана. Платнището на входа не беше завързано. Водата от току-що спрелия дъжд се стичаше като сълзи по промазаното платно, сбираше се на локвички около предния пилон и в дълбоките отпечатъци от стъпки около входа.

Гаскарал пъхна ножа под горната си риза и изтри с мръсния плат дръжката и лявата си ръка — дланта и пръстите, — преди отново да извади оръжието. След това се промъкна безшумно в палатката.

Вътре цареше сумрак. Чу тежко дишане. И видя в отсрещния край нара на Надзорника. Брол Хандар спеше на гръб. Кожите, с които се беше завил, се бяха смъкнали на пода. На лицето и гърдите му тъмна сянка.

Лъсна черно желязно острие, издадено от наточения ръб.

Гаскарал Траум се хвърли мълниеносно напред.

Фигурата, застанала над Брол Хандар, се извъртя, но не навреме — ножът на Гаскарал потъна дълбоко, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето на убиеца.

Черната кама падна и се заби в пода, а Гаскарал пое тежестта на тялото, когато убиецът се смъкна с последна тиха въздишка.

Телохранителят фаворит на Атри-Преда Биват — избран да пази Надзорника точно от подобна опасност — замръзна за миг, без да откъсва очи от лицето на Брол Хандар, от дъха на едура. Не се беше събудил. И това беше добре. Много добре.

Приведен под тежестта на мъртвия убиец, Гаскарал бавно прибра ножа в канията, след това посегна и вдигна черната кама. Сигурен беше, че това е последният кучи син. Всичко седем, макар само двама преди този да бяха успели да се доближат толкова, че да се опитат да убият Брол — и тези два опита бяха в разгара на битка. Летур Аникт беше изключително усърден човек, склонен беше на голяма щедрост, за да гарантира, че желанията му ще бъдат удовлетворени. Не и този път, уви.

Гаскарал се наведе още малко, преметна трупа през рамо и тихо застъпва към отвора на палатката.

Под тежките навъсени облаци и започналия наново дъжд Гаскарал Траум бързо закрачи към ледерийската страна на лагера. Тялото можеше да остане в палатката му — наближаващият ден щеше да е ден за битка, което означаваше много бъркотия и много възможности да се отърве от трупа.

Беше донякъде притеснен обаче. Никога не беше добре да не спиш в нощта преди битка. Но той открай време вярваше на инстинктите си — все едно можеше да надуши приближаването на убиец, все едно можеше да влиза в умовете им. Необичайният синхрон със сигурност доказваше таланта му — още няколко мига забавяне преди малко и щеше да се окаже много закъснял…

Понякога, разбира се, инстинктите ги нямаше…