Вихърът на Жътваря

Бийк, който имаше много по-досадно име тогава, видя на лицето на брат си внезапна тъга, която след това се отцеди и на нейно място се появи смътна усмивка, което бе облекчение, тъй като Бийк мразеше, когато брат му отидеше някъде, за да плаче. По-големите братя не трябваше никога да правят това, а щом като беше по-големият, ами, просто не трябваше никога да го прави.

След това брат му се приближи до него, все още с онази полуусмивка, и каза:

— Имам нужда да остана тук сам, мъничък. Вземи си играчките и се махни.

Бийк го зяпна, ококорил очи. Брат му никога не го молеше за такива неща.

— Не искаш ли да си играеш с мен?

— Не сега — отвърна брат му, а Бийк видя, че ръцете му треперят, което означаваше, че си е имал грижи в имението. Неприятности с мама.

— Ако си поиграем, ще ти стане по-добре — каза Бийк.

— Знам. Но не сега.

— После ли? — Бийк започна да събира восъчните си селяни.

— Ще видим.

Имаше решения, които не приличаха на решения. И избори, които можеха просто да попаднат на мястото си, когато всъщност никой не гледа, и така стояха нещата в детството, както и за възрастните. С восъчните селяни, сгушени в ръцете му, Бийк тръгна към изхода и навън под слънчевата светлина. Летните дни винаги бяха чудесни — слънцето бе достатъчно топло, за да накара селяните да плачат от радост, щом ги подредеше на стария граничен камък, който вече не разделяше нищо.

Камъкът беше на осемнадесет от малките крачки на Бийк, преобърнат в единия край на пътеката, преди тя да завие и да се спусне надолу към мостчето и потока, където живееха лещанки, докато потокът не пресъхна и те не измряха, защото лещанките можеха да дишат само във вода. Тъкмо подреди играчките си в редица, когато реши, че трябва да попита брат си за нещо.

Решения и избори, пропадащи.

Какво бе поискал да попита? Нямаше никакъв спомен за това. Споменът си беше отишъл, разтопил се беше в нищо. Онзи ден беше много горещ.

Като стигна до входа, видя брат си — седеше с провиснали колене на ръба на плевника. А после се плъзна и пропадна надолу към пода. Но не падна чак до долу. Въжето около врата му го задържа.

И тогава, щом лицето му посиня и очите му се опулиха, и езикът му се изплези, брат му затанцува във въздуха, зарита сноповете запрашена слънчева светлина.

Бийк затича към него — играта, която брат му си играеше с въжето, съвсем се беше объркала и брат му вече се давеше. Той прегърна ритащите крака на батко си и се опита с цялата си сила да го задържи нагоре.

И стоеше там, и навярно беше пищял, но може и да не беше, защото онова място бе изоставено, твърде далече от всеки, който можеше да се притече на помощ.

Брат му се опита да го изрита от себе си. Юмруците на брат му заудряха по главата на Бийк толкова здраво, че да го заболи, но не много, защото ръцете едва можеха да стигнат до него, той беше нисък и много по-мъничък от батко си все пак. И просто продължи да го държи.

Огън се разгоря в мускулите на ръцете му. В раменете му. Във врата му. Краката му се тресяха, защото трябваше да стои на пръсти — опиташе ли се да спусне ръцете си по-надолу, много под коленете на батко си, тогава брат му просто огъваше тези колене и започваше отново да се дави.

Огън навсякъде, огън през цялото тяло на Бийк.

Краката му поддаваха. Ръцете му се предаваха. И докато се предаваха, брат му се давеше. Потече пишкано и опари китките на Бийк и лицето му. Въздухът бързо се запълни с още по-лоши миризми, а батко му никога не правеше такива неща — цялата тази бъркотия, тази ужасна грешка с въжето.

Бийк не можеше да издържи и това беше проблемът да си по-малкият брат, да си онова, което беше той. И ританията накрая замряха, мускулите на краката на брат му станаха меки, отпуснати. Два пръста на едната ръка на батко му леко забърсаха косата на Бийк, но помръдваха само когато помръднеше самият Бийк, тъй че и тези пръсти бяха станали неподвижни като краката.

Беше добре, че брат му вече не се бореше. Сигурно беше разхлабил въжето от шията си и сега просто си почиваше. А това беше хубаво, защото Бийк вече се беше смъкнал на колене, увил плътно ръце около стъпалата на батко си.

И така си остана.

Докато, три камбани след свечеряване, един от конярите от издирващата група ратаи не влезе в обора със запален фенер.

Дотогава следобедната слънчева горещина бе развалила всичките му селяни, изпила беше лицата им в изражение на скръб, а Бийк не се върна да си ги прибере, не ги извая отново в по-хубави лица. Онези бучки восък останаха на граничния камък, който вече не значеше нищо и потъваше и потъваше ден след ден под слънцето.

След онзи последен ден с брат му в къщата имаше много грижи. Но това не продължи дълго.