Вихърът на Жътваря

Биват изпрати натам стрелци и копиеносци от леката пехота и с цената на големи загуби те успяха да прогонят двата демона — набучени със стрели, женската окуцяла от едно копие, забито дълбоко в лявото й бедро. Атри-Преда искаше да изпрати конницата блуроуз да подгони съществата, но я беше изгубила някъде на североизток, където все още гонеше оцелелите от оулската конница — а и бездруго Кечра оставаха на морското дъно, пръскаха кал с всяка своя дълга крачка и заобикаляха към източния фланг на вкопчените армии.

А ако нападнеха там, Атри-Преда разполагаше с малко войници, които да отвърнат на атаката: само двеста леки, които без защитата на стрелците не можеха да направят много повече, освен да вдигнат рехава стена от копия и да бранят само четвърт от ледерийския фланг.

Седнала на гърба на неспокойния си кон на възвишението на стария морски бряг, Биват проклинаше проклетите Кечра! Наистина ли бяха неуязвими? „Не, виж ранения! Тежки копия могат да ги поразят — Блудния да ме вземе, имам ли избор?“

Махна на един от малкото останали бегачи.

— Финад Тревал да поведе своите леки по източния фланг. Отбранителна линия в случай, че демоните се върнат.

Вестоносецът затича.

Биват отново загледа битката. „Поне няма прах, който да скрива нещата.“ И доказателството се виждаше ясно. Ледериите изтласкваха оулите назад с бавно настъпващи крила, най-сетне, за да оформят обкръжаващи рогове. Боят изобщо не бе изгубил своята ожесточеност — всъщност оулите по външните краища сякаш удвояваха отчаяните си усилия, осъзнали какво става. Осъзнали… началото на края

.

Не можеше да види Червената маска. Той и телохранителите му бяха изоставили централната платформа преди половин камбана — бяха се втурнали в битката, за да запълнят един пробив.

Глупакът бе изоставил командния си пункт, изоставил бе командването си. Адютантите му не носеха никакво знаме, към което да се стекат воините му. Ако Червената маска вече не беше мъртъв, щеше да е покрит с кал като всички останали, непознаваем и безполезен.

Искаше й се да изпита ликуване, триумф. Но виждаше, че е изгубила една трета — навярно и повече — от армията си.

Защото оулите не искаха да приемат истината. Разбира се, капитулация не можеше да има — това беше ден за унищожение, — но тези глупаци не искаха дори да побегнат, след като явно можеха, за да избегнат гонитба от конницата и лесно да се отдръпнат от по-тежките ледерийски пехотинци. Можеха да побегнат, проклети да са, с надеждата да отвърнат с бой в друг ден.

Вместо това кучите синове стояха на място, сражаваха се, убиваха и загиваха.

Дори жените и старците се бяха включили.

Богове, колко ги мразеше!

Брол Хандар, Надзорник на провинция Дрийн, вкуси кръвта на жената в устата си и в изблик на наслаждение я преглътна. Беше швирнала в лицето му, когато я прободе и издърпа: горещ гъст порой. Обърна се да потърси нова жертва.

Воините му стояха от всички страни, вече малцина се движеха, повечето само се мъчеха да оправят накъсания си дъх. Клането беше трескаво, сякаш всеки арапай Тайст Едур беше навлязъл в един и същи кошмар, и все пак в това избиване имаше такова радостно ликуване, че внезапният му край изпълни въздуха с тежък потрес.

Това, осъзна Брол Хандар, нямаше нищо общо с убиването на тюлени по бреговете на отечеството му. Нуждата раждаше множество вкусове, някои горчиви, други — мъчително сладки. Все още усещаше вкуса на кръвта на онази жена като мед, обляла гърлото му.

„Татко Сянка, нима съм полудял?“

Огледа се. Мъртви оули, мъртви коне. Воини едури с червени капещи оръжия. А враните вече се спускаха за пир.

— Ранен ли сте, Надзорник?

Брол отри кръвта от лицето си и поклати глава.

— Оформете редиците. Влизаме в битката, за да избием още. Да ги избием до крак.

— Да, сър!

Масарч залитна, заслепен от калта. Къде беше Червената маска? Паднал ли беше? Нямаше как да се разбере. Притиснал с ръка хълбока си, където върхът на меч бе пробил кожената броня и между пръстите му се процеждаше гореща кръв, младият воин ренфаяр тръгна с усилие през калта към платформата — но врагът вече почти бе стигнал до нея от източния фланг, а на платформата не стоеше никой.

Все едно.

Единственото, което искаше в този момент, бе да се измъкне от тази кал, да се покачи на дъсчените пътеки. Твърде много от другарите му бяха затънали в гъстите мокри наноси и това будеше в ума му ужасяващи спомени как бе погребан жив — в смъртната му нощ, — когато лудостта пронизваше мозъка му. Не. Нямаше да падне, нямаше да затъне долу, нямаше да се удави с чернотата, изпълнила очите и устата му.

В душата му кипеше неверие. Червената маска, великият им вожд, който се беше завърнал, който им бе обещал триумф — края на ледерийските нашественици — бе провалил оулите. „И сега ние умираме. Нашият народ. Тези равнини, тази земя ще предадат дори ехото от нашия живот. Свършено, завинаги.“

Не можеше да приеме това.

„И все пак това е истината.“

„Червена маско, ти ни унищожи.“

Стигна до ръба на платформата, протегна дясната си ръка — онази, която трябваше да държи оръжие — къде бе отишло то?