Вихърът на Жътваря

Не знаеше защо сега си мисли за брат си, докато палеше една след друга всяка свещ в себе си, за да направи света светъл и да спаси приятелите си. И много скоро вече не усещаше край себе си никого и нищо освен смътните петна, в които се бяха превърнали всички. Капитанът, Юмрукът, всички войници, които бяха негови приятели. Остави светлината да се раздипли и да ги обгърне всичките, да ги опази от онази плашеща тъмна магия, която бе толкова жадна да връхлети върху тях.

Станала беше твърде мощна, за да могат онези седем мага да я удържат. Бяха сътворили нещо, което сега щеше да ги унищожи, но Бийк нямаше да позволи то да нарани приятелите му. Затова накара светлината си да загори още по-ярко. Превърна я в нещо здраво. Щеше ли да е достатъчно? Не знаеше, но трябваше да е, защото без приятелите му не съществуваше нищо, никой.

По-ярка, по-гореща, толкова гореща, че восъкът на свещите се пръскаше на облаци от капчици, грееха ярко като слънцето, една след друга. И всички цветни свещи се запалиха, и остана бялата.

И докато от него изригваше порой след порой светлина, той усещаше в себе си пречистване, онова, което жреците наричаха очищение, само че те всъщност нищо не знаеха за очищението, защото то нямаше нищо общо с принасянето в жертва на кръв и пари, нищо общо нямаше с това да се подлагаш на глад и да се самобичуваш, или да редиш безкрайно молитви, докато мозъкът ти изтръпне. Нищо общо нямаше с всичко това. Очищението, разбираше вече Бийк, бе окончателно.

Всичко сияеше, огряно сякаш от вътрешен огън. Черните доскоро ожънати стръкове по нивите грееха, изпълнени с пламенен живот. Камъните блестяха като драгоценни геми. Нажежена до бяло жар във всички посоки. Фидлър виждаше войниците си и можеше да види през тях, на пулсиращи блясъци чак до костите им, до органите, свити в кухините си. Видя по целия хълбок на Корик старите пукнатини по ребрата, лявата ръка, рамото, бедрото. Видя три големи колкото пръст щръбки на черепа на Кътъл под вече прозрачния шлем — удар, който беше получил още като бебе, с мека и наранима кост. Видя раната между краката на Смайлс от жестокостите, които си беше причинявала. Видя в Коураб Билан Тену’алас буйната кръв, която побираше в себе си силата да унищожи всякакъв рак, който го порази, а той бе човек, подложен на обсада от тази болест, но тя никога нямаше да го убие. Нямаше да го поболее дори.

Видя у Ботъл искрящите вълни на груба сила, блясък, неподвластен на никакъв контрол — но този контрол щеше да дойде. „Ще дойде.“

Ефрейтор Тар се беше присвил в дупката, която си бе изкопал, а светлината, която се излъчваше от него, бе здрава като желязо.

Сред другите видя повече, отколкото един смъртен би поискал да види, но не можеше да затвори очите си, не можеше да ги извърне настрани.

Геслер и Сторми бяха огрени от златна светлина. Дори брадата и косата на Сторми бяха като предено злато, дива красота, сипеща се на водопади около лицето му, и проклетият глупак се смееше.

Светът по-натам бе изчезнал зад матова извита стена от сребрист пламък. Смътни фигури отвъд нея… да, беше видял приближаването на Тайст Едур, търсеха убежище.

Фидлър се усети, че е застанал срещу тази стена, и ето, че закрачи през нея. „Защото някои неща са по-важни от други.“ Пристъпи в този сребрист огън, усети как прониза цялото му тяло, нито горещ, нито студен, нито болка, нито радост.

Залитна изведнъж, примигна. На по-малко от петнадесет крачки от него се бяха присвили до земята стотици Тайст Едур. Чакаха смъртта си.

Ханради коленичи, приковал поглед в небето, половината от което вече бе изчезнало зад тъмната стена от кипящо безумие. Гребенът вече бе започнал да се свлича надолу в устремния си бяг напред.

Внезапно движение го накара да погледне надолу.

Видя малазанец — преобразен в бяло привидение — брада, коса — полюшващите се кокалчета от пръсти сега бяха излъскани, сияеха, както и бронята и оръжията му. Пречистени, излъскани, дори ремъците по него изглеждаха нови, гладки.

Малазанецът срещна погледа му със сребърни очи, после вдигна съвършено изваяна длан и му махна да тръгнат напред.

Ханради се изправи, захвърли меча си.

Воините му видяха. Воините му направиха същото, а когато тръгнаха напред, куполът от сребрист пламък се понесе към тях.

Пронизителен вик, и Ханради се обърна, и видя как последният му К’риснан избухна в пламъци — един-единствен ослепителен миг и злочестият маг бе само пепел, утаила се по земята…

Бийк беше щастлив, че може да ги спаси. Беше разбрал онзи стар сержант. Изтерзаният маг, уви, не можа да понесе това очищение. Твърде много от душата си бе предал. Другите — о, те бяха ранени, изпълнени с горчивина, която той трябваше да помете, и той го направи.

Нищо вече не беше трудно. Нищо…

В този момент ледерийската магия връхлетя.

Ледерийският командир не можеше да види мъртвото поле. Всъщност не можеше да види нищо освен вихрещата се, набъбваща стена от яростна магия. Жестокият й глад се изливаше надолу на съскащи валма.