Вихърът на Жътваря

— Селата ни са далече там. Малцина останаха в тях и страдат от това, че ни няма. Искам да отведа своите воини у дома, малазанецо. Да възстановим. Да чакаме връщането на семействата ни.

— Вървете си тогава.

Старият Тайст Едур се поклони.

— Жалко, че не можем… да върнем всичко, което сме направили.

— Кажи ми едно. Вашият император… може ли да бъде убит?

— Не.

Нищо повече не си казаха. Фидлър изчака, докато едурите се отдалечат.

Корик зад него изсумтя:

— Адски сигурен бях, че днес ще се бием.

— Фидлър. Ледерийската армия се оттегли — каза Геслер.

— Адюнктата ще ги премаже — отвърна Фидлър.

— Идеята ми беше — продължи Геслер, — че пътят ни към Ледерас е открит. Ще позволим ли на адюнктата и жалките й войничета да ни изпреварят с това?

— Хубав въпрос. — Фидлър най-после се обърна. — Ами, да ходим да питаме Юмрука, а?

— М-да, може и да разберем защо всички все още сме живи, също така.

— М-да, и бели също.

Геслер смъкна шлема си и се ухили на Фидлър.

— Говори за себе си, Фид.

Коса от предено злато.

— Гуглата да ме вземе — измърмори Фидлър. — Това е най-противното нещо, което съм виждал.

Помагаща ръка вдигна Бийк на крака. Той се огледа. Нямаше много за гледане. Бял пясък, порта от бял мрамор отпред, сред която се вихреше бяла светлина.

Ръката, стиснала го за рамото, беше ръка на скелет, кожата — със странен зеленикав цвят. Фигурата, много висока, бе закачулена и облечена в черни дрипи. И сякаш гледаше към портата.

— Там ли трябва да отида сега? — попита Бийк.

— Да.

— Добре. Ти идваш ли с мен?

— Не.

— Добре. Е, защо не ми пуснеш рамото тогава?

Ръката се отдръпна.

— Не е обичайно — каза фигурата.

— Кое?

— Да посрещам… дошлите. Лично.

— Аз съм Бийк.

— Да.

— Какво има отвъд?

— Брат ти те чака, Бийк. Чака те от дълго време.

Бийк се усмихна и пристъпи напред, изведнъж обзет от голямо нетърпение — сребристата светлина в тази порта беше красива, напомняше му за нещо.

Гласът на непознатия го накара да се обърне:

— Бийк?

— Да?

— Брат ти… Брат ти няма да те познае. Веднага. Разбираш ли?

Бийк кимна и каза:

— Защо не дойдеш с мен?

— Искам да изчакам… за друг.

— Брат ми… — Усмивката на Бийк се разшири. — Сега съм по-висок. По-силен. Мога да го спася, нали?

Дълго мълчание. А след това фигурата каза:

— Да, Бийк, можеш да го спасиш.

Да, това беше хубаво. Той тръгна. С уверени крачки. Към портата, през сребърното сияние, за да излезе от другата страна, сред поляна до ромолящ поток. А там, до брега, бе коленичил брат му. Същият, какъвто го помнеше. На земята от всички страни стояха стотици восъчни фигурки. Усмихнати лица, цяло село, може би дори цял град.

Бийк пристъпи до брат си.

А той промълви, твърде свенлив, за да вдигне очи:

— Направих ги всички за него.

— Красиви са — каза Бийк и усети сълзите, потекли по лицето му, което го смути, затова ги изтри. И попита: — Мога ли да поиграя с теб?

Брат му се поколеба, огледа всички фигури, после кимна.

— Добре.

И тъй, Бийк коленичи до брат си.

А от другата страна Качулатия, богът, стоеше неподвижен.

Чакаше.

Трета армия се надигна от морското дъно, за да надвие другите две. Армия от кал, срещу която щит не можеше да защити, през която меч не можеше да посече. Скъпоценните острови от платна и кожа се бяха усукали и разбъркали, подлъгваха ходилата, увиваха се плътно около краката или направо затъваха под дебелите наноси. Зацапан в сиво войник се биеше със зацапан в сиво номад, вкопчени един в друг в отчаяние, гняв и ужас.

Кипящата маса отдолу се бе превърнала в цялост, в хаотичен звяр, който се гърчеше и мяташе в калта, и от него се надигаше оглушителен грохот на метал и гласове, изпълнени с болка и смърт.

Бойците падаха, затъваха надолу през сиво и червено и скоро се сливаха с терена. Стени от щитове не можеха да удържат, настъпленията спираха; битката се беше превърнала в единични схватки на затънали до коленете хора.

Звярът се мяташе напред и назад, самопоглъщаше се в безумието си, а от двете страни командващите изпращаха още и още в бесния вихър.

Клинът на тежката ледерийска пехота трябваше да е отблъснал оулите, но бронята се превърна в проклятие — войниците не можеха да се движат достатъчно бързо, за да овладеят пробивите, тромави бяха, за да ги запушат. Оказваха се затънали до кръста, изведнъж откъснати от другарите си, и тогава оулите ги обкръжаваха, сечаха и мушкаха, докато последният ледериец не потънеше. Когато ледериите успееха да се съберат в група — от трима до тридесет, — нанасяха погром, избиваха десетки врагове. Но всеки път, много скоро, калта се надигаше и разкъсваше групите.

От запад в един момент се появиха К’Чаин Че’Малле, връхлетяха по фланга и развихриха ужасна касапница.