Вихърът на Жътваря

Когато се понесе напред, всякаква илюзия за контрол изчезна. Командирът и присвилият се до него Сирин Канар видяха как всичките седем мага бяха откъснати от земята, повлечени бяха нагоре във въздуха след настъпващата стена. Пищяха, вършееха с ръце и крака из въздуха, кървави резки заплющяха, когато силата започна да ги разкъсва, преди да изчезнат в черния щорм.

Магическата вълна се килна напред и се изсипа с грохот върху мъртвото поле.

Взрив.

Западаха войници и коне, ездачи се търкаляха или оставаха затиснати под конските хълбоци, конете цвилеха и ритаха. Целият хребет затрепери, след това се изду, закриви се и издърпа войници от билото, погреба ги под каменните лавини, които се сипеха надолу към полето. Зейнали усти, безмълвни писъци, ужас в хиляди очи…

Рухващата вълна се разпадна.

Бийк беше притиснат от неимоверната тежест, от ужасния глад. Но нямаше да отстъпи. Остави огънят в душата му да изригне навън, да погълне всяка свещ, да запали всичко.

Приятелите му, да. Единствените, които бе познавал.

Оцеляването, осъзна той, можеше да бъде спечелено само с чистота. С любовта му към всички тях — колко много от тях му се бяха усмихвали, бяха се смели с него. Колко ръце го бяха тупали по рамото и дори, понякога, бяха разрошвали косата му.

Искаше му се да можеше да види капитана за сетен път, може би да я целуне дори. По бузата, макар че щеше да му хареса и нещо много по-… храбро. Но беше Бийк в края на краищата и можеше да върши само едно нещо наведнъж.

Обгърна се плътно с ръце, а огънят започна да изгаря мускулите на ръцете. Раменете и врата. Краката му.

Можеше вече да удържи, докато го намереха.

Тези пламъци бяха толкова горещи, изгарящи… но нямаше болка. Болката беше пречистена, заличена, изхвърлена. О, тежестта бе огромна, все по-тежко ставаше, но нямаше да отстъпи. Нямаше да отстъпи братята и сестрите си, онези, които толкова обичаше.

„Моите приятели.“

Ледерийската магия се разпадна, пръсна се на облаци бял пламък и те се завихриха нагоре в небето и изчезнаха. Късове се сгромолясваха около искрящия купол, разравяха дълбоко в земята и изхвърляха валма от черна прах. А после всичко замря. Навсякъде.

Командирът с усилие се изправи на крака. Взря се неразбиращо към бойното поле.

От двете му страни войниците залитаха и се изправяха. Появиха се бегачи, един — жена — едва не се сблъска с него, докато заобикаляше коленичилия все още Сирин Канар. Казваше му нещо. Сочеше на юг.

— … десант! Друга малазанска армия, сър! Още хиляди! От реката!

Командирът я погледна намръщено. Лицето й бе зацапано с прах, очите й — изпълнени с паника.

Погледна отново надолу към полето. Куполът блещукаше, замираше. Но беше удържал. Беше удържал.

— Уведомете офицерите ми — каза той на вестоноската. — Да се подготвят за обръщане и бърз марш към реката… колко път е дотам? Предмостието укрепено ли е вече?

— Ако тръгнем право към реката, сър, ще ги пресрещнем. Направили са десант. В реката има големи бойни кораби — десетки! И…

— Върви, проклета да си!

Сирин — вече се беше изправил — викна:

— Но, сър… онези там, долу!

— Тях ги остави на проклетите едури, Сирин! Искаше да бъдат смачкани, нали? Е, желанието ти ще се изпълни! Трябва да посрещнем по-голямата сила и ще го направим незабавно!

С меч и щит най-сетне. Битка, в която един войник може да загине с чест.

Като повечето други войници сравнително близо до Бийк, капитан Фарадан Сорт беше притисната към земята от жестоката тежест на неговата магия. Съвзе се много бавно и докато сребристото сияние наоколо пулсираше и вещаеше смърт, видя… бяло.

Блеснали в бяло броня и оръжия. Коса, бяла като сняг, лица, лишени от всякакви белези. Фигури, които се надигаха замаяни, изправяха се като духове от яркозелените стръкове на някаква трева, която вече заплиташе всичко и сякаш растеше пред очите й.

А когато се обърна, видя Бийк.

За да гори, на огъня му трябва гориво.

За да спаси всички тях, Бийк беше изразходвал всичкото гориво в себе си.

Фарадан Сорт с ужас се взря в купчината пепел и овъглена кост. Но не, имаше форма в това, очертания, стига само да можеше да съсредоточи погледа си през сълзите. О.

Костите на ръцете сякаш бяха обгърнали коленете, смачканият череп бе отпуснат върху тях.

Като дете, скрило се в килера, дете, което иска да стане мъничко, толкова мъничко…

„Бийк. Богове на бездната… Бийк.“

— Смятате ли да се върнете при оръжията си? — попита Фидлър водача на едурите. — В смисъл, ако искате да почнем отново, ние сме готови.

Но старият воин поклати глава.

— С империята приключихме. — Помълча и добави: — Ако ни позволите да си отидем.

— Сещам се за доста хора между нас, които ще са по-склонни да ви избият всички, тук и сега.

Кимване.

— Но — продължи Фидлър, докато войниците му се трупаха зад него, всички гледаха втренчено Тайст Едур, а и те — тях, — не сме дошли тук, за да избиваме поголовно. Готови сте да оставите императора си беззащитен?

Бойният главатар посочи на север.