Вихърът на Жътваря

— Ще се справим — увери го Шурк Елале. — Завиваме към подветрената страна на острова — ще го удари откъм северозападния бряг. Ще е учудващо, ако стените на цитаделата от онази страна удържат на това, което иде. Погледни разлива, Хубав — само ледени късове. Откъдето и да са дошли, ще пометат целия бряг.

— Адски е студено — изръмжа Скорген. — Може би да обърнем назад, а, капитане? Оная флота така и не ни последва. Можем да се отправим към устието на Ледер…

— И да измрем от глад, преди да сме стигнали и до средата? Не, Хубав, Втори девичи форт вече е независим и за мен това е доста привлекателно. Освен това съм любопитна. Ти не си ли?

— Не толкова, че да рискувам ледовете да ни смажат, капитане.

— Ще се справим.

Пяната по гребена на надигащите се ледени плочи беше с цвета на стара кожа, осеяна с корени, изпочупени дървета и огромни камъни, които сякаш се опълчваха на дърпането към дъното — поне достатъчно дълго, за да се появят над водата като предния ръб на връхлитащо свлачище, затъркаляло се пред бурята, преди с неохота да изчезне в морските дълбини.

От тази гигантска връхлитаща вълна като гнили парцали изригваше мъгла, раздрана и накъсана от свирепия вятър.

Шурк Елале стоеше на кърмата и гледаше настигащия ги бесен щорм. Още съвсем малко и щяха да заобиколят скалистия нос на острова, който изглеждаше достатъчно здрав, за да спре леда.

Поне така се надяваше. В противен случай пристанището на Втори девичи бе обречено. „Както и моят кораб, и екипажът.“ Колкото до нея самата, е, ако успееше да избегне леда, сигурно щеше да може да се измъкне, може би дори да се качи на някой кораб за дългия път до континента.

„Няма да се стигне до това. Островите не се местят. Това, което ни гони, е само външен ръкав и много скоро ще стихне. Блудния да ни пази, какво ли е сполетяло родината на едурите — целият им бряг сигурно е пометен — или напълно потопен. Какво е разкъсало бента, това искам да знам.“

Със стон, „Немряща благодарност“ заобиколи носа, вятърът бързо загуби силата си и корабът се успокои и започна пълзенето си в ограденото с високи стени пристанище. Затворнически остров наистина — всички доказателства си стояха: масивните укрепителни съоръжения, кулите с амбразури, извърнати както към морето, така и към сушата. Огромни балисти, мангонели и скорпиони, поставени на всяко удобно място. В самия залив пък на островчета от струпани камъни имаше малки укрепления, окичени със сигнални флагове, и до тях чакаха бързи лодки, всяка с по десетина гребци.

На котва сред покритите с бели гребени води се поклащаха кораби. Дребни фигури притичваха по кейовете, като мравки в разритан мравуняк.

— Хубав, хвърляме котва от другата страна на онзи странен на вид дромон. Изглежда, никой няма да ни обърне много внимание — чуваш ли онзи рев? Северозападният бряг вече е ударен.

— Целият проклет остров може да потъне, капитане.

— Значи оставаме на борда — да видим какво ще стане. Ако се наложи да бягаме на изток, искам да сме готови.

— Виж, към нас идва пристанищна лодка.

„Проклятие.“

— Типично. Светът пропада, но това няма да спре събирачите на такса. Приготви се да ги посрещнем.

Котвата вече се спускаше с тропот, когато лодката се лепна до тях. Две строги жени се качиха на борда, едната висока, другата ниска. Втората заговори първо.

— Кой тука е капитанът и откъде идвате?

— Аз съм капитан Шурк Елале. Идваме от Ледерас. Двайсет месеца по море с трюм, пълен със стока.

Високата — тънка, светлокожа, с мазна русолява коса — се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, скъпа. Сега, ако бъдете така добри, Бревити ще слезе в трюма да ви огледа товара.

Ниската тъмнокоса Бревити на свой ред каза:

— А Пити ще ви вземе таксата за закотвяне.

— Петнайсет дока дневно.

— Малко е скъпичко!

— Е — отвърна Пити и вдигна рамо, — дните на пристанището, изглежда, са преброени. По-добре да вземем каквото можем.

Бревити гледаше намръщено първия помощник на Шурк.

— Ти май си Скорген Кабан Хубавия, а?

— Същият.

— Случайно имам изгубеното ти око, Скорген. В един буркан.

Скорген я изгледа навъсено над рамото на Шурк Елале и отвърна:

— Също като още петдесетина души.

— Какво?! Знаеш ли колко платих? Колко души си губят око от кихане? Кълна се в Блудния, прочут си!

— От кихане? Това ли си чула? И го повярва? Духове на дълбините, момиче, и колко плати?

Шурк се обърна към Пити.

— Двете с приятелката ти сте добре дошли да огледате товара. Но ако не разтоварим — само това. А дали ще разтоварим, или не зависи какви цени са готови да ни предложат купувачите ви.

— Ще ти го докажа — каза Бревити и тръгна към Скорген Кабан. — Съвпада точно — оттук го виждам.

— Не може да съвпада — отвърна първият помощник. — Окото, което изгубих, беше с различен цвят от това.

— Имал си различни?

— Точно така.

— Това е проклятие сред моряците.

— Може би затова го няма вече. — Скорген кимна към близкия дромон. — Тоя откъде е? Не бях виждал такъв досега. И малко поодраскан ми изглежда освен това.

Бревити сви рамене.

— Чужденци са. Дойдоха…

— Стига — прекъсна я Пити. — Провери товара, скъпа. Губим време.