Джиро седеше безмълвно до огъня и клюмаше, неспособен да се съпротивява повече на умората.
— Лягай долу — рече му Макото и когато момчето потъна в почти мигновения сън на своята възраст, се обърна към мен и попита: — Как успя да усмириш рибаря?
— Нахраних детето му — отвърнах. — Понякога това е достатъчно.
— Не беше само това. Той те слушаше, все едно двамата говорехте на един и същ език.
Свих рамене:
— Да видим сега дали другият ще се появи.
Макото продължи:
— Също както с низвергнатия. Той дръзва да те доближи, все едно нещо си му длъжен, и ти говори почти като на равен. Щеше ми се да го убия при реката заради нахалството му, но ти го слушаше, както и той теб.
— Джо-Ан спаси живота ми, докато вървях към Тераяма.
— Ето че знаеш и името му — отбеляза Макото. — През целия си живот не съм познавал нито един низвергнат по име.
Очите ми пареха от димящия огън. Не отвърнах. Никога не бях споменавал на Макото, че съм роден сред Скритите и отгледан от тях. Бях го споделил с Каеде, но единствено с нея. Възпитанието, което бях получил, ми забраняваше да говоря за това — може би единственото наставление, на което се подчинявах и до момента.
— Говорил си за своя баща — продължи Макото. — Знам, че е бил със смесена кръв, потомък на Племето и на клана Отори. Но никога не си споменавал майка си. Коя е тя?
— Беше селска жена от Мино. Това е малко селце в планината от другата страна на Инуяма, почти на границата на Трите провинции. Никой не го е чувал. Вероятно това е причината да се чувствам силно свързан с низвергнати и рибари.
Положих усилие да говоря непринудено. Не исках да мисля за майка си. Бях отпътувал толкова далеч от живота си с нея и от вярванията, в които бях възпитан, че когато ме навестеше в мислите ми, почвах да се чувствам неловко. Не само бях оцелял, докато всичките ми роднини бяха погинали, но и вече не вярвах в онова, заради което бяха умрели. Сега имах други цели и други, много по-неотложни грижи.
— Беше? Вече не е ли между живите?
В безмълвната занемарена градина край димящия огън и на фона на придиханието на морето помежду ни възникна напрежение. Той искаше да знае най-съкровените ми тайни; аз исках да разкрия сърцето си пред него. Сега, когато всички други вече спяха и в това странно място само ние бяхме будни, може би се промъкна и желанието. Във всеки един миг си давах сметка за любовта му; това бе нещо, на което бях започнал да разчитам както на верността на братята Мийоши или на любовта ми към Каеде. Макото неизменно присъстваше в ежедневието ми, нуждаех се от него. Вероятно в отношенията ни бе настъпила промяна след нощта, в която ме бе утешавал в Тераяма, но в този момент си спомних колко самотен и уязвим бях след смъртта на Шигеру и как тогава бях почувствал, че мога да му кажа всичко.
Огънят бе почти угаснал, тъй че едва виждах лицето му, но усещах погледа му върху себе си. Питах се какво ли подозираше; струваше ми се толкова очевидно, че си помислих как всеки момент ще заговори за това сам.
— Майка ми бе една от Скритите. Възпитан съм в техните вярвания. Тя, както и цялото ми семейство, доколкото знам, са били убити от Тохан. Мен ме спаси Шигеру. Джо-Ан и рибарите също са от Скритите. Ние… се разпознаваме — той не каза нищо. Аз продължих: — Вярвам, че ще го запазиш в тайна.
— Нашият игумен знае ли?
— Никога не го е споменавал пред мен, но вероятно Шигеру му е казал. Както и да е, аз вече не съм поклонник. Нарушил съм всички забрани, особено онази, която заклеймява убийството.
— Разбира се, че ще го запазя в тайна. Това би нанесло непоправима вреда на репутацията ти сред класата на воините. Повечето от тях смятаха, че Ийда постъпва правилно, като ги преследва, и немалко му подражаваха. Това обяснява много неща у теб, които не разбирах.
— Като воин и свещеник, последовател на Просветления, ти сигурно мразиш Скритите.
— Изпитвам не толкова омраза, колкото недоумение, породено от загадъчните им вярвания. Знам толкова малко за тях, а и то сигурно е изопачено. Може би един ден ще поговорим за това на спокойствие.
Долових в гласа му усилие да бъде умерен, за да не ме нарани.
— Главното, което научих от майка си, бе състраданието — рекох. — Състрадание и отвращение към жестокостта. Но обучението ми оттогава насам винаги е целяло да го изтръгна от себе си и да се възпитам в безпощадност.
— Това са изискванията на управлението и войната — отвърна той. — Това е пътеката, по която ни води съдбата. В манастира ние също сме учени да не убиваме, но само светците в края на живота си могат да се извисят дотам. Да се биеш в самозащита, да отмъстиш за своя господар или да въздадеш справедливост и мир, не е грях.
— Така ме учеше Шигеру.
Настъпи миг мълчание, в който си помислих, че ще протегне ръка към мен. Честно казано, нямаше да се отдръпна. Внезапно изпитах непреодолим копнеж да легна и да се озова в нечии обятия. Може дори да съм направил някакво недоловимо движение към него. Но онзи, който се отдръпна, бе той. Изправи се и каза:
— Поспи малко. Аз ще остана на пост и скоро ще събудя останалите.