Възмездието

Легнах близо до огъня, за да не ме връхлитат комарите, но въпреки това те не преставаха да бръмчат около главата ми. Морето продължаваше своя настоятелен набег и отстъп от покрития с дребни камъчета бряг. Чувствах се неловко заради онова, което бях разкрил, заради собствената си липса на вярност и заради онова, което Макото щеше да си помисли за мен. По детски ми се искаше да ме успокои, че случилото се няма значение. Желаех Каеде. Страхувах се, че там, на Ошима, ще изчезна в кратера на дракона и повече никога няма да я видя.

Сънят най-накрая дойде. За първи път, откакто мама бе умряла, я сънувах съвсем ясно. Стоеше пред мен, до къщата ни в Мино. Усещах мириса на къкреща върху огъня гозба, чувах звън на брадва, докато вторият ми баща сечеше дърва. В съня си изпитах прилив на радост и облекчение, че въпреки всичко те бяха живи. Но в нозете ми се разнесе дращене и аз почувствах как нещо ме полазва. Мама сведе празни очи изненадана. Исках да видя какво гледа, и проследих погледа й. Земята бе черна, подвижна маса от раци с откъснати от гърбовете им черупки. После се разнесоха писъците — звук, който бях чувал и от друго светилище, преди цял един живот, когато жив човек бе разкъсан от Тохан.

Знаех, че раците ще разкъсат мен, както аз бях откъснал черупките от тях. Събудих се ужасѐн, потънал в пот. Макото бе коленичил до мен.

— Дойде някакъв човек — рече той. — Каза, че ще говори единствено с теб.

Тягостното чувство на страх не ме напусна. Не исках да ходя с този непознат на Ошима. Исках незабавно да се върна в Маруяма, при Каеде. Щеше ми се да можех да изпратя някого другиго на тази най-вероятно безплодна мисия. Но всеки друг почти със сигурност щеше да бъде убит от пиратите, преди да успее да предаде съобщението ми. След като бях стигнал дотук и този човек ми бе пратен, за да ме отведе на Ошима и при Терада, вече не можех да се откажа.

Мъжът бе коленичил зад Макото. Не можах да го видя добре в тъмното. Той се извини, че не е дошъл по-рано, но приливът не бил подходящ преди втората половина от часа на вола14 и след като било почти пълнолуние, той смятал, че ще предпочета да тръгнем през нощта, вместо да чакаме следобедния прилив. Изглеждаше по-млад от рибаря, който ми го бе пратил, и речта му бе като на образован човек, което затрудняваше опита ми да го причисля към някаква прослойка.

Макото искаше да прати с мен поне един от хората ни, но водачът ми отказа да вземе друг с обяснението, че лодката му била твърде малка. Предложих да му дам среброто, преди да тръгнем, но той се засмя и заяви, че нямало смисъл да го поднася на пиратите на тепсия; щял да го вземе, когато се върнем, а не го ли сторим, щял да дойде да го вземе някой друг.

— Ако владетелят Отори не се върне, няма да има плата, а меч — заяви мрачно Макото.

— Но ако аз умра, онези, които зависят от мен, заслужават някакво обезщетение. Това са моите условия.

Аз ги приех, пренебрегвайки опасенията на Макото. Исках по-скоро да отплаваме, за да се отърся от страха, който бе оставил у мен сънят. Когато тръгвах с непознатия, Шън извърна глава към мен и изцвили. Заявих на Макото, че отговаря за него с живота си. Взех Джато и както обикновено — скритите под дрехите ми оръжия на Племето.

Приливът бе достигнал най-високата си точка. Поехме към лодката, без да си кажем нито дума. Помогнах му да я издърпа в морето и скочих в нея. Той продължи да бута още известно време и после също скочи вътре, като загреба от кърмата с единственото весло. После го поех аз, а рибарят издигна малко квадратно платно от слама. То заблестя в жълто на лунната светлина, а прикрепените върху мачтата амулети зазвъняха на вятъра, който духаше откъм сушата и заедно с прилива щеше да ни откара до острова.

Беше великолепна нощ, с почти пълна луна, която рисуваше сребриста пътека върху спокойната морска повърхност. Лодката пееше своята песен за вятър и вълни, същата, която си спомнях от лодките, в които бях плавал заедно с Фумио в Хаги. В мен се възроди нещо от свободата и от неправомерното въодушевление на онези нощи и разкъса мрежата от страх, в която ме бе уловил сънят.

Сега вече виждах ясно младия мъж, седнал на кърмата. Чертите му ми изглеждаха смътно познати; при все това не смятах, че се бяхме срещали някъде.

— Как се казваш?

— Рьома, господарю.

— Без друго име?

Той поклати глава и аз реших, че едва ли ще ми каже нещо повече. Е, нали ме караше към Ошима; не беше длъжен и да разговаря с мен. Прозях се и се загърнах по-плътно с робата си. Помислих си дали да не поспя малко.

Рьома каза:

— Ако имах и друго име, то щеше да е също като вашето.

Отворих рязко очи и посегнах към Джато, тъй като първата ми мисъл бе, че има предвид Кикута — че е поредният наемен убиец от Племето. Но той не помръдна от кърмата на лодката и продължи спокойно с нотка на горчивина:

— По право би трябвало да мога да се наричам Отори, но моят баща така и не ме призна.