Възмездието

Историята му се оказа банална. Някъде преди двайсетина години майка му била прислужница в крепостта Хаги. Привлякла вниманието на най-младия от владетелите Отори — Масахиро. Когато се разбрало, че е бременна, той заявил, че тя е проститутка и че детето може да е от всекиго. Семейството й нямало друг избор, освен да я продаде като такава, и тя станала каквато била наречена, губейки всякакъв шанс детето й някога да бъде признато. Масахиро имал предостатъчно законни синове и не проявявал интерес към още.

— При все това хората разправят, че приличам на него — продължи Рьома.

Звездите бяха избледнели и небето все повече изсветляваше. Денят настъпваше с огнен изгрев, червен като залеза от предишната вечер. Сега, когато го виждах съвсем ясно, осъзнах защо ми се беше сторил познат. Носеше отпечатъка на типичните черти на Отори, също като мен, поразвалени както при баща му от хлътнала брадичка и боязливи очи.

— Има прилика — рекох. — Значи сме братовчеди.

Не казах на Рьома, но си спомнях съвсем ясно гласа на Масахиро, когато го бях чул да казва: „… ако трябваше да осиновяваме всичките си незаконни деца…“ Синът му събуди любопитството ми; той представляваше онова, което щях да бъда и аз, ако не бяха леките отклонения в пътищата ни. Аз бях припознат и от двете линии на потеклото си, а той — от никоя.

— И вижте ни сега — рече той. — Вие сте Отори Такео, осиновен от Шигеру и законен наследник на владението, а аз не съм кой знае колко повече от един низвергнат.

— В такъв случай ти знаеш нещо от моята история?

— Майка ми знае всичко за Отори — каза той с горчив смях. — Освен това вие сигурно сте наясно със собствената си слава.

Маниерът му бе странен — хем се опитваше да спечели благоразположението ми, хем си позволяваше да фамилиарничи. Предположих, че майка му го е разглезила, отглеждайки го с неоснователни надежди и лъжливи идеи за собственото му положение; разказвала му е истории за неговите роднини — владетелите Отори, с което го е направила горд и в същото време неудовлетворен, неподготвен да се справи с реалния си живот.

— Затова ли се съгласи да ми помогнеш?

— Отчасти. Исках да се запозная с вас. Работил съм за Терада; бил съм на Ошима много пъти. Хората го наричат „портата към ада“, но аз съм бил там и съм оцелял — думите му прозвучаха почти като самохвалство, но когато заговори отново, в гласа му се долавяше умолителна нотка. — Надявам се, че в замяна и вие бихте могли да ми помогнете — той се втренчи в мен. — Ще щурмувате ли Хаги?

Не възнамерявах да му казвам кой знае какво, в случай че се окажеше шпионин.

— Всеизвестна истина е, струва ми се, че твоят баща и по-големият му брат са предали владетеля Шигеру на Ийда. Ще отговарят пред мен за неговата смърт.

Тогава той се усмихна.

— Ето на това разчитах. И аз имам да си разчиствам сметки с тях.

— Със собствения си баща?

— Мразя го повече, отколкото съм предполагал, че е възможно да се мрази някой. И Терада ненавиждат Отори. Ако тръгнете срещу тях, на Ошима вероятно ще намерите съюзници.

Този мой братовчед съвсем не беше глупак; много добре разбираше каква бе целта на пътуването ми.

— Длъжник съм ти, че ще ме заведеш там. Натрупал съм много дългове в дирене на начин да отмъстя истински за смъртта на Шигеру и щом превзема Хаги, ще ги изплатя до един.

— Върнете ми името — рече той. — Това е единственото, което искам — докато приближавахме острова, той ми разказа как ходел там от време на време, отнасял съобщения и откъслечна информация за експедиции до Голямата земя или за пратки от сребро, коприна и други скъпоценности между крайбрежните градове. — Терада не могат да направят нищо повече от това да дразнят владетелите Отори — каза той, — но виж, вие вероятно можете да ги унищожите.

Аз нито се съгласих, нито опровергах предположението му, а се опитах да сменя темата, като го попитах за рибаря и откъде се познават.

— Ако питате дали вярвам в глупостите, в които той вярва, отговорът е „Не“! — улови погледа ми и се засмя. — Но майка ми вярва. Много са популярни сред проститутките. Вероятно им действат утешително заради окаяния им живот. Освен това нали те повече от всеки друг би трябвало да знаят, че всички хора са едни и същи под одеянията си. Не вярвам в никакъв бог, нито в друг живот отвъд този. Никой не е наказан след смъртта. Затова искам да ги видя наказани приживе.

Слънцето бе стопило мъглата и сега конусовидният остров се различаваше съвсем ясно, издигаше се от океана и над него се виеше дим. Пенейки се, вълните се разбиваха в сиво-черните крайбрежни скали. Вятърът се беше засилил и ни носеше устремно по вълните. Движението на прилива покрай острова се ускори. Усетих как коремът ми се преобърна, докато се спускахме шеметно надолу по една огромна зелена вълна. Вдигнах поглед към скалистия остров и няколко пъти поех дълбоко въздух. Не исках да повърна, когато се изправя пред пиратите.