Възмездието

Заобиколихме челната част на острова и се озовахме на подветрената страна. Рьома ми кресна да хвана веслото, тъй като то се мяташе и се гърчеше. Развърза го и го остави да падне, после насочи лодката през по-спокойните води към защитеното пристанище.

Беше естествено дълбоководно убежище с каменни стени и вълноломи около него. Сърцето ми трепна при вида на закотвената там флотилия — най-малко десет-дванайсет кораба, стабилни, годни за плаване, способни да превозят десетки мъже.

Във всеки край пристанището се охраняваше от дървено укрепление. Вътре, при отверстията за стрели мярнах хора, които без съмнение бяха опънали лъкове срещу мен. Рьома взе да маха и да вика и от близкото укрепление се появиха двама мъже. Не му махнаха в отговор, но когато поеха към нас, единият от тях кимна сдържано в знак, че го е познал. Когато приближихме кея, той извика:

— Хей, Рьома, кой е пътникът?

— Владетелят Отори Такео — отвърна важно Рьома.

— Така ли? Значи някой твой брат? Поредната грешка на майка ти ли?

Рьома приближи лодката до кея доста сръчно и я задържа, докато сляза. Двамата мъже още се кискаха. Не исках да подхващам кавга, но нямаше да им позволя да ме обиждат безнаказано.

— Аз съм Отори Такео. И не съм ничия грешка. Тук съм да разговарям с Терада Фумио и с баща му.

— А пък ние сме тук, за да не пускаме до тях такива като теб — отвърна по-едрият. Косите му бяха дълги, брадата — гъста като на северняк, а лицето — осеяно с белези. Размаха меча си пред лицето ми и се захили. Беше твърде лесно; неговото високомерие и глупост тутакси го направиха уязвим за съня на Кикута. Впих поглед в неговия; той зяпна, престана да се усмихва и ахна удивен, когато очите му се завъртяха назад и коленете му омекнаха. Беше бая едър и рухна тежко, удряйки глава в камъните.

Другият незабавно замахна с меча си към мен, но точно това движение бях очаквал. Бях се раздвоил и бях извадил Джато. Когато острието му разсече фалшивия ми образ, аз го пресрещнах, извъртях го рязко и избих оръжието от ръката му.

— Моля те, съобщи на Терада, че съм тук — рекох.

Рьома бе завързал лодката и вече беше на кея. Той вдигна меча му.

— Това е владетелят Отори, идиот такъв. Онзи, за когото се разправя във всички истории. Късметлия си, че не те уби намясто.

От укреплението дотичаха други мъже. Сега те всички паднаха на колене.

— Простете, господарю. Не исках да ви оскърбя — изломоти пазачът с широко отворени очи, без съмнение убеден, че онова, което се бе разиграло пред очите му, си е чиста магия.

— За твой късмет съм в добро настроение — рекох. — Но ти обиди моя братовчед. Мисля, че трябва да му се извиниш.

С Джато, опрян в гърлото му, той побърза да се подчини, при което Рьома се ухили самодоволно.

— Ами Теруо? — попита пазачът и посочи другаря си, който продължаваше да лежи в несвяст.

— Нищо му няма. Като се съвземе, ще се е научил на по-добри обноски. А сега бъди така добър да уведомиш Терада Фумио за пристигането ми.

Двама от тях поеха бързо нанякъде, а останалите се върнаха в укреплението. Аз седнах на стената на кея. Един котарак с окраска на костенурка, който бе наблюдавал с интерес срещата от самото начало, дойде и подуши проснатия на земята мъж, после скочи на стената до мен и започна старателно да се мие. Беше най-дебелата котка, която бях виждал. Пътуващите по море са известни със своите суеверия; без съмнение смятаха, че окраската на животното им носи късмет, затова явно го глезеха и го хранеха добре. Запитах се дали го вземат и на плаванията си.

Погалих котката и се огледах наоколо. Зад укреплението се виждаше малко селище, а отвъд, някъде по средата нагоре по хълма, се издигаше солидна дървена постройка, отчасти къща, отчасти крепост. Без съмнение от нея се откриваше добра гледка към брега и пътищата на корабите чак до град Хаги. Не можех да не се възхитя на разположението и застрояването на мястото и вече разбирах защо никой не бе успял да прогони пиратите от бърлогата им.

Видях мъжете да бързат нагоре по планинската пътека и чух как предадоха съобщението си при портите на къщата. После долових гласа на Фумио, малко по-дълбок и по-зрял, но със същата възбудена напевност, която си спомнях. Станах и отидох до края на кея. Котаракът скочи долу и ме последва. Наоколо вече се бе събрала солидна тълпа, враждебна и подозрителна. Държах ръката си близо до меча и се надявах присъствието на котката да ги успокои. Те ме наблюдаваха с любопитство, повечето от тях напрегнати също като мен, докато Рьома ги уведомяваше за самоличността ми:

— Това е владетелят Отори Такео, син и наследник на господаря Шигеру. Той уби Ийда — от време на време добавяше като на себе си: — Той ме нарече свой братовчед.

Фумио пристигна тичешком от къщата на хълма. Притеснявах се как щеше да реагира, но той ме посрещна топло и сърдечно, както се бях и надявал. Прегърнахме се като братя. Той изглеждаше по-възрастен, беше си пуснал мустаци и беше наедрял в раменете — всъщност изглеждаше охранен като котарака, — но подвижното му лице и живите му очи си бяха все същите.