Възмездието

— Дошъл си сам? — той отстъпи назад, за да ме огледа.

— Този човек ме доведе — посочих Рьома, който бе коленичил при появата на Фумио. Каквито и да бяха претенциите му, очевидно знаеше къде се намираше действителната власт. — Не мога да остана дълго; надявам се да ме върне обратно довечера.

— Чакай тук владетеля Отори — нареди му Фумио и после, когато тръгнахме, подвикна небрежно към стражите: — Дайте му нещо да яде.

„И не го дразнете“, прищя ми се да добавя, но се страхувах да не го засрамя още повече. Надявах се оттук нататък да се отнасят с него по-добре, но се съмнявах. Той бе от онзи тип хора, които винаги предизвикват присмех.

— Предполагам, че си дошъл с определена цел — рече Фумио, крачейки нагоре по хълма. Не бе загубил и капка от енергичността и жизнеността си. — Ще се окъпем, ще хапнем и после ще те отведа при баща ми.

Независимо от това, колко спешна бе мисията ми, съблазънта на топлата вода бе неустоима. Укрепената къща бе издигната около поредица топли езера, където водата бълбукаше от скалите. Дори и без опасните си обитатели Ошима — „портата към ада“ — си оставаше страховито място. Вулканът над нас димеше, въздухът бе наситен с мирис на сяра, от повърхността на езерата се издигаше пара, а валчестите камъни в тях изглеждаха като вкаменени мъртъвци.

Съблякохме се и се потопихме в едно от езерата. Никога не се бях къпал в толкова гореща вода. Имах чувството, че кожата ми ще се смъкне. След първия мъчителен момент усещането бе неописуемо. Отмих от себе си дните яздене и спане на открито и нощното плаване с лодката. Знаех, че трябва да съм нащрек — момчешкото приятелство не бе кой знае какво основание за доверие, — но в този момент можеше да ме убие всеки и аз щях да умра щастлив.

Фумио каза:

— От време на време до нас достигат вести за теб. Откакто се срещнахме последния път, явно си бил доста зает. С прискърбие научих за смъртта на владетеля Шигеру…

— Това бе ужасна загуба не само за мен, а и за целия клан. Все още преследвам убийците му.

— Но все пак Ийда е мъртъв?

— Да, Ийда си плати, но смъртта на Шигеру бяха планирали владетелите Отори и те го предадоха на Ийда.

— Нима възнамеряваш да ги накажеш? Ако е така, можеш да разчиташ на Терада.

Разказах му накратко за брака си с Каеде, за пътуването ни до Маруяма и за войската под мое командване.

— Но трябва да се върна в Хаги и да си получа наследството. Владетелите Отори никога няма да ми го предоставят доброволно, тъй че ще си го взема от тях със сила. Аз самият предпочитам да стане по този начин, защото тогава ще ги унищожа.

Фумио се усмихна и вдигна вежди.

— Променил си се.

— Принудиха ме.

Излязохме от горещата вода, облякохме се и после в една от многобройните стаи на къщата ни бе сервирана храна. Представляваше нещо като склад, истинско имане от ценни и красиви вещи, най-вероятно плячкосани от търговски кораби — предмети от слонова кост с фини инкрустации, порцеланови вази, брокат, златни и сребърни съдини, тигрови и леопардови кожи. Никога не се бях озовавал в подобно помещение, с изложени в него толкова много скъпи вещи, но без сдържаността и елегантността, които бях свикнал да виждам в домовете на представители от воинската класа.

— Разгледай ги по-внимателно — каза ми Фумио, когато приключихме с гощавката. — Аз ще отида да говоря с баща ми. Ако има нещо, което ти харесва, си го вземи. Собственост са на баща ми, но не означават нищо за него.

Благодарих му за предложението, но нямах никакво намерение да отнасям каквото и да било от това място. Седнах тихо и зачаках завръщането му, външно спокоен, но нащрек. Посрещането на Фумио бе сърдечно, но нямах представа, какви други съюзи можеше да са сключили Терада; допусках, че можеше да са се споразумели с Кикута. Вслушвах се, определяйки местоположението на всеки в къщата, опитвах се да разпозная гласове, диалекти… макар и отдавна да си бях дал сметка, че влизах в капан, от който нямах голям шанс да се измъкна. Наистина бях дошъл сам в леговището на дракона.

Вече бях определил местонахождението на Терада — самия дракон — в дъното на къщата. Чух гласа му, когато даде нареждания, поиска чай, ветрило и вино. Гласът бе грубоват, изпълнен с енергия като на Фумио, често въодушевен и не по-малко често гневен, но на моменти разкриващ чувство за хумор. Не ми и хрумваше да подценявам Терада Фумифуса. Той бе избегнал строгата йерархия на клановата система, бе предизвикал Отори и се бе прочул така, че името му внушаваше ужас в Трите провинции.

Накрая Фумио се върна за мен и ме отведе в задната част на къщата в една подобна на орлово гнездо стая с изглед към Хаги, която бе кацнала високо над селището и пристанището. В далечината, макар и трудно, различавах познатите очертания на хребетите зад града. Морето бе спокойно и неподвижно, подобно на коприна в индигов цвят, а вълните образуваха снежни ресни около скалите. В ниското прелетя орел, който изглеждаше не по-голям от чучулига.