Възмездието

Никога не се бях озовавал в подобна стая. Дори най-горният етаж на най-високото укрепление не бе толкова висок, нито така открит за стихиите. Питах се какво ли ставаше, когато есенните тайфуни връхлитаха крайбрежието. Къщата бе защитена от естествената извивка на острова; фактът, че бе издигната подобна крепост, говореше за огромна гордост, типична за един военачалник.

Терада седеше върху тигрова кожа с лице към отворените прозорци. До него на ниска масичка бяха сложени карти и таблици, нещо, което приличаше на наръчник по корабоплаване, и една тръба, подобна на бамбукова флейта. В единия край на масата бе коленичил писар с мастилница пред себе си и четчица в ръка.

Поклоних му се ниско и се представих по име и произход. Терада отвърна на поклона ми, което бе проява на внимание, защото, ако някой държеше властта на това място, това без всякакво съмнение бе именно той.

— Чувал съм много за теб от сина си — каза възрастният Терада. — Добре си дошъл тук — подкани ме с жест да се приближа и да седна до него. Когато пристъпих напред, писарят опря чело в пода и застина. — Казаха ми, че си съборил един от хората ми, без да го докосваш с пръст. Как го стори?

— Докато бяхме момчета, го правеше на кучетата — намеси се Фумио, който бе седнал с кръстосани нозе на пода.

— Притежавам някои подобни дарби. Не съм искал да го нараня.

— Дарби на Племето ли? — попита Терада. Нямах никакво съмнение, че той самият се бе възползвал от тях и знаеше отлично какво биха могли да представляват. Леко сведох глава. Той присви очи и издаде напред устни. — Покажи ми какво правиш — пресегна се и плесна писаря по главата с ветрилото си. — Направи го ето на този човек тук.

— Простете. Каквито и незначителни таланти да притежавам, нямам право да ги показвам като фокуси.

— Хмм — изсумтя той, втренчил поглед в мен. — Искаш да кажеш, че не ги прилагаш по заповед?

— Владетелят Терада се изрази съвсем точно.

За момент настъпи неловко мълчание, после той се изкиска:

— Фумио ме предупреди, че няма да мога да ти нареждам какво да правиш. Наследил си не само типичната външност на клана Отори; притежаваш и тяхното упорство. Не виждам кой знае каква полза от магията… особено ако е от онези, дето всеки може да ги овладее — той вдигна тръбата и я постави пред едното си око, примижавайки с другото. — Това е моята магия — каза той и ми подаде тръбата. — Какво мислиш за това?

— Сложи я пред окото си — поясни ми Фумио с усмивка. Аз я поех предпазливо, като се опитвах да я подуша незабелязано, в случай че бе намазана с отрова. Фумио се засмя: — Безопасна е!

Погледнах с присвито око през тръбата и не можах да се сдържа да не ахна. Далечните планини и град Хаги сякаш бяха скочили към мен. Отделих тръбата от окото си и те отново станаха черни, каквито си бяха, мъгливи и неясни. Терада — баща и син — вече се смееха открито.

— Какво е това? — не ми приличаше на нещо магическо. Беше дело на човешка ръка.

— Представлява вид стъкло, изрязано като леща. Уголемява гледаните предмети и приближава отдалечените — каза Терада.

— От Голямата земя ли е?

— Взехме я от един кораб от материка. Там отдавна имали подобни изобретения. Но смятам, че е направена в далечна страна от варварите на Юг — той се приведе и взе от мен тръбата, погледна през нея и се усмихна. — Представи си страни и хора, които могат да произвеждат такива неща. Мислим си, че сме целият свят тук на Осемте острова, но явно сме абсолютно невежи…

— Разни хора разправят за оръжия, които убивали от огромно разстояние с олово и огън — рече Фумио. — Ние се опитваме да намерим такива и за нас — той погледна навън през прозореца; очите му бяха изпълнени с неутолим копнеж към този необятен свят отвъд.

Предположих, че принудителното му присъствие на този остров за него бе като заточение.

Нещо в магическия предмет пред мен и в оръжията, за които говореше Терада, ме изпълни със странно предчувствие. От височината, на която бе разположена стаята, от отвесните скали под нас, както и от собствената ми умора за момент ми се зави свят. Опитах се да дишам дълбоко, спокойно, но усетих, че по челото ми избива студена пот и засмъдява в подмишниците ми. Предусещах, че един съюз с пиратите щеше да увеличи силата им и да отвори пътя за наплив от нови неща, които напълно щяха да променят обществото, в което се борех да се установя. В стаята се бе възцарила тишина. Долавях приглушените звуци на домакинството около нас, маховете на крилата на орела, далечния съсък на морето, гласовете на мъжете на пристанището. Някаква жена припяваше тихо, докато стриваше ориз — една стара балада за девойка, която се влюбила в рибар.