Възмездието

Фумио искаше да остана по-дълго, но аз бях по-нетърпелив от всякога да се върна в Маруяма, да започна подготовката и да предотвратя на всяка цена евентуално нападение от страна на Араи. Освен това времето не ми вдъхваше особено доверие. Въздухът бе неестествено неподвижен, а небето бе станало оловносиво, забулено в плътни облаци, които към линията на хоризонта добиваха черен оттенък.

Рьома се обади:

— Господарю, трябва да тръгнем по-скоро, за да се възползваме от помощта на прилива.

На кея двамата с Фумио се прегърнахме и аз се качих в малката лодка. Махнахме си за сбогом и двамата с Рьома отплавахме, оставяйки прилива да ни отнесе навътре от острова.

Рьома не спираше да се взира тревожно в оловното небе, и то с основание, тъй като бяхме едва на половин километър от Ошима, когато вятърът взе да се усилва. Скоро вече духаше неудържимо, обливайки лицата ни с пронизващи капки дъжд. Не можехме да се движим срещу него, ползвайки греблото, а щом се опитахме да вдигнем платното, той го изтръгна от ръцете ни.

Рьома изкрещя:

— Ще трябва да се върнем.

Не можех да възразя, макар че мисълта за по-нататъшно закъснение ме изпълваше с отчаяние. Той успя някак да завърти крехката лодка с помощта на греблото. С всяка изминала минута морето ставаше все по-бурно; над нас надвисваха огромни зелени вълни, които ни подмятаха и ни издигаха на гребена си само за да ни запратят сякаш в бездънна бездна. Вероятно и двамата бяхме придобили цвета на вълните, а на четвъртото или петото пропадане и двамата повърнахме едновременно. Лекият възкисел мирис изглеждаше мъчително немощен на фона на стихията от вятър и вода.

Бурята ни носеше към пристанището и с отчаяни усилия се опитвахме с помощта на греблото да насочим лодката към входа. Не мислех, че ще успеем; реших, че мощният вятър ще ни отнесе в открито море, но внезапният заслон в подветрената страна на сушата ни предостави моментната милост да се озовем зад вълнолома. Но дори тук не бяхме вън от опасност. Водата в пристанището бълбукаше като във вряща каца. Лодката ни бе тласната към кея, после издърпана обратно, след което отново запокитена към кея с противен плясък.

Накрая се преобърна; озовах се под повърхността, размахвайки ръце и крака, виждах я над главата си и се мъчех да се издигна до нея. Рьома бе на няколко метра от мен. Видях лицето му, устата му зееше, все едно викаше за помощ. Докопах дрехата му и го дръпнах нагоре. Изплувахме заедно. Той пое рязко въздух и се поддаде на паниката; размаха ръце и се вкопчи в мен с такава сила, че едва не ме удуши. Тежестта му ме повлече обратно под водата. Не успявах да се освободя. Знаех, че мога да издържа дълго, без да дишам, но рано или късно дори аз с всичките си умения на член на Племето трябваше да поема въздух. Главата ми взе да бучи, дробовете ми се сгърчиха в болезнен спазъм. Опитах се да се освободя от хватката му, опитах се да достигна врата му, за да го обезсиля за момент и да измъкна и двама ни. В съзнанието ми се открои съвсем ясна мисъл: „Той е мой братовчед, не ми е син, а после: Може би пророчеството е погрешно!“ Не можех да повярвам, че ще умра, като се удавя. Зрението ми се замъгляваше, пълният мрак се редуваше с ярка бяла светлина; усещах в главата си мъчителна болка. „Изтеглят ме в отвъдното“, помислих си и после изведнъж лицето ми разкъса повърхността и давейки се, поех няколко огромни глътки въздух.

Във водата бяха и двама от хората на Фумио, завързани с въжета за кея. Бяха доплували до нас и ни бяха измъкнали за косите. Сега ни извлякоха върху камъните, където и двамата повърнахме отново почти само морска вода. Рьома бе по-зле от мен. Както мнозина моряци и рибари, той не умееше да плува и изпитваше неистов страх да не се удави.

Дъждът вече се сипеше като из ведро и напълно заличаваше далечния бряг. Лодките на пиратите скърцаха и стенеха, докато се люлееха заедно. Фумио бе коленичил до мен.

— Ако можеш да ходиш, да се приберем вътре, преди бурята да се е развилняла съвсем.

Изправих се на крака. Гърлото ме болеше, очите ми смъдяха, но иначе бях невредим. Джато все още беше на пояса ми, както и другите ми оръжия. Нищо не можех да направя срещу времето, но бях изпълнен с гняв и тревога.

— Колко време ще продължи?

— Не мисля, че е истински тайфун, вероятно просто една от обичайните бури. До сутринта може да стихне.

Фумио бе проявил прекален оптимизъм. Бурята вилня три дни и още два след това морето бе твърде неспокойно за черупката на Рьома. Тя и бездруго имаше нужда от ремонт, който отне още четири дни, след като дъждът спря. Фумио искаше да ме превози обратно на един от пиратските кораби, но аз не желаех да ме виждат на него или с тях, тъй като се опасявах да не разкрия стратегията си на шпионите. Прекарах тези дни в напрежение, обезпокоен и заради Макото — дали щеше да ме чака, щеше ли да се върне в Маруяма, или щеше да ме зареже окончателно, след като вече знаеше, че съм един от Скритите, и да се върне в Тераяма? Но повече се тревожех за Каеде. Не бях възнамерявал да остана далеч от нея толкова дълго.