Възмездието

„Диренето на отмъщение за него е по-важно, отколкото съм аз, мислеше си тя често. Дали не се ожени за мен само за да осъществи плановете си за мъст?“ Вярваше му, че я обича силно, но той бе мъж и воин и ако му се наложеше да избира, тя не се съмняваше, че щеше да избере отмъщението. „Ако бях мъж, и аз щях да постъпя така, каза си тя. Дори не мога да му родя дете… каква полза има от мен като жена? Трябвало е да се родя мъж.“

Тя не споделяше с никого тези свои мисли. В интерес на истината нямаше и на кого да се довери. Сугита и останалите старейшини бяха вежливи и дори привързани към нея, но сякаш нарочно избягваха компанията й. Затова тя се стараеше да си намира занимания — надзираваше работата по домакинството, яздеше из владението с Амано и правеше копия на архива, който Такео й бе поверил. След опита за кражба бе решила, че това ще е разумна предохранителна мярка, и се надяваше, че щеше да й помогне да разбере защо Такео се бе заел с такава безпощадност да унищожава Племето, щом тази дейност му причиняваше такава болка. Тя самата бе обезпокоена от масовите убийства, както и от купищата трупове след битката при Асагава. Толкова време бе необходимо, за да се отгледа и да се възпита един човек, а бе тъй лесно да се сложи край на живота му. Страхуваше се от възмездие както от живите, така и от мъртвите. При все това какво друго можеше да стори Такео, след като враговете му, които заговорничеха, желаейки смъртта му, бяха тъй многобройни?

Тя също беше убивала и хора бяха убивани по нейна заповед. Дали загубата на нероденото й дете не бе наказание за собствените й действия? Желанията й се променяха; сега искаше да закриля и да отглежда, да създава живот, не да го унищожава. Беше ли възможно да запази имението си и да го управлява без насилие? Разполагаше с много часове на самота, в които да разсъждава над тези въпроси.

Такео бе казал, че ще се върне до седмица; определеното време изтече, но него го нямаше и тревогата й нарастваше. Имаше планове и решения, които трябваше да се вземат относно бъдещето на владението, но старейшините продължаваха да се държат уклончиво и всяко предложение, което тя правеше на Сугита, се посрещаше с дълбок поклон и със съвет да изчака завръщането на съпруга си. На два пъти се опита да събере старейшините, за да обсъдят делови въпроси, но един по един те се извиниха с неразположение.

— Невероятно е, че всички са болни в един и същ ден — отбеляза язвително тя пред Сугита. — Нямах представа, че Маруяма е толкова нездравословно място за възрастните хора.

— Бъдете търпелива, господарке Каеде — рече той. — Нищо не изисква решение преди завръщането на владетеля Такео, а то е въпрос на ден-два. Може да има спешни заповеди за хората; те трябва да бъдат в готовност. Единственото, което можем да сторим, е да го чакаме.

Раздразнението й се засилваше от съзнанието, че макар и владението да бе нейна собственост, всички се съобразяваха с Такео. Той бе неин съпруг и тя също трябваше да се съобразява с него; при все това Маруяма и Ширакава бяха нейни и тя би трябвало да може да действа в тях според собственото си желание. Част от нея бе слисана, че Такео бе заминал да сключи съюз с пирати. Също както отношенията му с низвергнатите и земеделците — в тези негови действия имаше нещо неестествено. Предполагаше, че причината за всичко това се криеше в произхода му като един от Скритите. Този факт, който бе споделил с нея, по някакъв начин я интригуваше и в същото време я отблъскваше. Всички правила на собствената й класа й показваха, че нейната кръв е по-чиста от неговата и че по рождение тя стои по-високо в обществото. Срамуваше се от това свое чувство и се опитваше да го потиска, но то не й даваше мира и колкото по-дълго се проточваше отсъствието на Такео, толкова по-настойчиво ставаше неудовлетворението й.

— Къде е племенникът ти? — попита тя Сугита в опит да се разсее. — Прати ми го. Нека видя някого под трийсетгодишна възраст!

Хироши едва ли бе по-добра компания — той бе също тъй ядосан, че са го оставили в имението. Беше се надявал да отиде в Инуяма заедно с Кахей и Гемба.

— Та те не познават пътя — недоволстваше той. — Щях да им покажа всичко. А сега трябва да стоя тук и да уча с чичо. Дори на Джиро му бе позволено да замине с владетеля Отори.

— Джиро е много по-голям от теб — възрази Каеде.

— Само с пет години. Освен това, ако трябва някой да учи, това е той. Аз вече знам много повече букви от него.

— Защото си започнал по-рано. Никога не бива да презираш хората само защото не са имали твоите възможности — тя го огледа — момчето беше малко дребно за възрастта си, но силно и добре сложено; щеше да стане хубав мъж. — Ти си горе-долу на възрастта на сестра ми — добави тя.

— Сестра ви на вас ли прилича?

— Така казват. Но според мен е по-красива.

— Не е възможно — рече той припряно, с което я разсмя. Лицето му поруменя. — Всички твърдят, че владетелката Отори е най-красивата жена в Трите провинции.