Възмездието

— Какво са видели те? — попита тя рязко. — В столицата, в двора на императора има толкова прекрасни жени, че когато ги погледнат, мъжете направо ослепяват. Държат ги зад прегради, защото иначе целият двор ще е от слепци.

— А какво правят съпрузите им? — попита момчето недоверчиво.

— Трябва да носят превръзки на очите си — подразни го тя и хвърли върху главата му една кърпа, която лежеше до нея. Задържа го игриво за малко, но после той успя да се изтръгне от ръцете й. Каеде видя, че го е разрошила; беше се отнесла с него като с дете, а той искаше да е мъж.

— Момичетата са щастливки, че не им се налага да учат — рече Хироши.

— Но моята сестра обича да се обучава, аз също обичам. Момичетата трябва да владеят четмо и писмо също както момчетата. Тогава могат да помагат на съпрузите си, както аз помагам на владетеля Отори.

— Повечето хора си имат писари за тази работа, особено ако самите те са неграмотни.

— Моят съпруг може да пише — рече тя бързо, — но също като Джиро е започнал по-късно от теб.

Хироши изглеждаше ужасен.

— Не съм искал да кажа нищо лошо за него! Владетелят Отори спаси живота ми и отмъсти за смъртта на баща ми. Аз му дължа всичко, но…

— Но какво? — подкани го тя, установявайки с неудобство някаква сянка на съмнение в предаността му.

— Казвам ви само онова, което говорят хората — поясни Хироши. — Разправят, че бил странен. Общувал си с низвергнати; позволявал на земеделците да воюват; подел кампания срещу някои търговци, която никой не проумява. Казват, че не е възможно да е възпитан като воин, затова се питат къде ли е отгледан.

— Кой говори така? Жителите на града ли?

— Не, хора като моите роднини.

— Воини от Маруяма?

— Да, и някои твърдят, че е магьосник.

Тя не бе особено изненадана; всички тези неща у Такео притесняваха и нея; при все това се ядоса, че воините могат да проявят подобна липса на вярност и почит.

— Може би възпитанието му е било малко необичайно — рече тя, — но той е наследник на клана Отори и по кръв, и по силата на осиновяването му, освен че е мой съпруг. Никой няма право да говори срещу него — тя щеше да разбере кои си го бяха позволили и щеше да ги накара да млъкнат. — Ти трябва да бъдеш мой шпионин — каза тя на Хироши. — Съобщавай ми за всеки, който прояви и най-малък признак на нелоялност.

След този разговор Хироши ходеше при нея всеки ден, показваше й какво е научил, и й разправяше онова, което бе чул да се говори сред класата на воините. Не беше нищо определено, само слухове, понякога шеги, вероятно нищо повече от обичайните приказки между мъже, които нямат кой знае каква работа. Реши на този етап да не предприема някакви мерки, но щом Такео се върнеше, непременно щеше да го предупреди.

Започна периодът на големите жеги и навън стана твърде знойно, за да се язди. Тъй като не можеше да взема никакви решения до завръщането на Такео, а го очакваше всеки ден, Каеде прекарваше повечето време коленичила при полираното писалище, преписвайки архива на Шигеру. Всички врати на къщата бяха широко отворени, за да можеше и най-лекият ветрец да разхлажда помещенията, поради което звуците на насекомите бяха оглушителни. Предпочитаната от нея стая беше с изглед към няколко декоративни езера и един водопад; през бухлатите азалии виждаше избелялата до сребристо постройка за чаена церемония. Всяка заран си обещаваше, че по залез ще приготви там чай за Такео, и всяка вечер й поднасяше поредното разочарование. Понякога при езерата идваха сини рибарчета и проблясването на синьо и оранжево моментално отвличаше вниманието й. Веднъж отвън на верандата кацна чапла и Каеде възприе появата й като знак, че този ден Такео ще се върне, но него все така го нямаше.

Не позволяваше на никого да види какво пише, тъй като много скоро осъзна важността на този архив. Беше удивена от онова, което бе успял да разкрие Шигеру, и се питаше дали някой от Племето не бе действал като негов информатор. Всяка нощ криеше оригинала и преписаното на различни места и се стараеше да запаметява колкото може повече. Беше обсебена от идеята за тайната мрежа на Племето, наблюдаваше за тях навсякъде, не се доверяваше на никого, макар че първата работа на Такео в Маруяма бе да прочисти обитаващите крепостта. Обхватът на Племето я ужасяваше; не виждаше как Такео би могъл някога да им избяга. После пък й хрумна, че вече са го заловили, че лежи мъртъв някъде и че тя повече никога няма да го види.

„Такео е прав, помисли си тя. Те всички трябва да бъдат избити, трябва да бъдат изтребени до крак, защото търсят начин да го унищожат. А унищожат ли го, край с мен.“