Възмездието

„Вероятно тъгува за баща си, но никога няма да го покаже, помисли си тя и се улови, че му завижда за начина, по който е бил обучаван. И моите деца ще бъдат отгледани по този начин; момичетата ще бъдат обучавани на всичко също както момчетата и ще се научат да бъдат силни.“

Сутринта на третия ден прекосиха река Ширакава и навлязоха във владението на семейството й. Реката бе плитка, бързите й води се пенеха и се виеха покрай камъните и преминаването й беше лесно. На границата нямаше бариера; те се намираха извън властта на великите кланове и в района на по-дребни земевладелци, където съседите или участваха в дребни крамоли, или сключваха дружески съюзи помежду си. Формално тези семейства на воини полагаха клетва за вярност към Кумамото или Маруяма, но не се местеха в крепостните градове, а предпочитаха да живеят в собствените си стопанства и да обработват земите си, за което плащаха твърде ниски данъци.

— Досега не бях преминавал Ширакава — каза Хироши, докато конете прецапваха реката. — Това е най-отдалеченото място от Маруяма, на което съм бил.

— Значи сега е мой ред да ти дам разяснения — каза тя, изпитвайки удоволствие да му разкаже за забележителностите в областта. — По-късно ще те заведа до извора на реката и до великите пещери, само че ще ти се наложи да изчакаш отвън.

— Защо? — попита той.

— Това е свещено място за жени. Вътре не се пускат мъже.

Вече нямаше търпение да се прибере у дома и макар че не се бавеха по пътя, тя оглеждаше внимателно всичко — какъв бе видът на земята, докъде бе стигнало прибирането на реколтата, какво бе състоянието на волове и деца. В сравнение с предишната година, когато се бе върнала с Шизука, нещата се бяха пооправили, но все още имаше множество признаци за бедност и занемареност.

„Аз ги изоставих, помисли си тя с чувство за вина. Трябваше да си дойда по-рано.“ Спомни си за устремното си бягство към Тераяма през пролетта — все едно е била друг човек, омагьосан.

Амано бе пратил двама мъже напред и Шоджи Кийоши — главният васал на имението — вече чакаше при портите на къщата й. Той я поздрави изненадан и както й се стори — хладно. Жените от домакинството бяха застанали в редица в градината, но сестрите й не се виждаха никъде, Аяме — също.

Раку изцвили, извръщайки глава към конюшните и наводнените ливади, където бе препускал през зимата. Амано пристъпи напред, за да й помогне да слезе от коня. Хироши се смъкна от гърба на дорестия кон, който се опита да ритне съседния.

— Къде са сестрите ми? — попита рязко Каеде, прекъсвайки с жест глухите поздрави на жените.

Никой не отговори. Откъм камфоровото дърво при портите се разнасяше настоятелен и изнервящ зов на конска сврака.

— Господарке Ширакава… — подхвана Шоджи.

Тя се извърна рязко към него:

— Къде са?

— Казаха ни… наредили сте им по пратеник да отидат при владетеля Фудживара.

— Нищо такова не съм правила! Откога са там?

— Най-малко от два месеца — той погледна конниците и слугите. — Трябва да разговаряме насаме.

— Да, незабавно — съгласи се тя.

Една от жените изтича напред с купа вода.

— Добре дошли у дома, господарке Ширакава.

Каеде изми нозете си и стъпи на верандата. Започваше да я обзема безпокойство. Къщата бе странно тиха. Искаше да чуе гласовете на Хана и Аи; едва сега си даде сметка, колко й бяха липсвали.

Беше скоро след пладне. Тя се разпореди придружителите й да бъдат нахранени, а конете — напоени, след което да бъдат на разположение, в случай че й потрябват. Отведе Хироши в собствената си стая и му нареди да остане там с архива, докато тя разговаря с Шоджи. Самата тя не чувстваше никакъв глад, но каза на жените да отнесат храна на момчето. После отиде в някогашната стая на баща си и прати да повикат Шоджи.

Стаята изглеждаше така, все едно някой току-що бе излязъл от нея. На писалището лежеше четчица. Хана вероятно бе продължила с уроците си дори след заминаването й. Тя взе четчицата и се взря разсеяно в нея, когато Шоджи похлопа на вратата. Влезе, коленичи пред нея и взе да се извинява.

— Нямахме представа, че това не е ваше желание. Стори ни се съвсем правдоподобно. Самият владетел Фудживара дойде и разговаря с Аи…

Помисли си, че долавя неискреност в гласа му.

— Защо ги е поканил? Какво искаше от тях? — гласът й трепереше.

— Вие самата често ходехте там… — отвърна Шоджи.

— Всичко се промени оттогава! — възкликна тя. — Владетелят Отори и аз сключихме брак в Тераяма. Установихме се в Маруяма. Сигурно си чул за това.

— Беше ми трудно да го повярвам — отвърна той. — След като всички смятаха, че сте сгодена за владетеля Фудживара и ще се омъжите за него…

— Не е имало никакъв годеж! — възкликна тя гневно. — Как смееш да поставяш под въпрос брака ми!

Тя видя как мускулчетата около челюстите му се напрегнаха, и си даде сметка, че той бе не по-малко ядосан от нея. Шоджи се приведе напред и изсъска: