Възмездието

След като го отпрати, Каеде потъна в смут. Ако не можеше да има доверие на Шоджи, на кого в имението би могла да разчита? Опитваха ли се да я вкарат в капан? Със сигурност дори Фудживара не би посмял. Тя вече беше омъжена. В един миг й мина мисълта, че трябва незабавно да поеме обратно към Маруяма; в следващия си даде сметка, че Аи и Хана бяха в чужди ръце, и осъзна какво означаваше някой да държи заложници против нея.

„Сигурно мама и владетелката Наоми са страдали по този начин, помисли си тя. Трябва да отида при Фудживара и да се спазаря с него за сестрите си. Той ми е помагал и по-рано. Няма сега да се обърне изцяло против мен.“

После започна да се притеснява какво да прави с Хироши. Първоначално си мислеше, че пътуването е съвсем безопасно; при все това не можеше да се отърси от чувството, че го е изложила на опасност. Дали да го вземе със себе си в имението на владетеля Фудживара, или по най-бързия начин да го върне у дома?

Стана рано и изпрати да повикат Амано. Облече се в семплите дрехи за пътуване, които бе носила на идване, макар че в главата й прозвуча гласът на Шизука: „Не можете да се появите пред владетеля Фудживара на кон като воин.“ Собствената й разумна преценка подсказваше, че е по-добре да се забави няколко дни, да изпрати съобщения и подаръци и после да пътува в неговия паланкин с неговия ескорт, облечена безупречно специално за него, представена като съвършените съкровища, които той ценеше високо. Шизука и дори Манами щяха да я посъветват именно това. Но нетърпението й бе непреодолимо. Знаеше, че няма да понесе чакането и бездействието. Щеше да се срещне с владетеля Фудживара още веднъж, щеше да разбере къде са сестрите й и какво иска той, след което незабавно щеше да се върне в Маруяма при Такео.

Когато Амано пристигна, тя отпрати жените, за да може да разговаря с него насаме, и бързо му разясни положението.

— Трябва да посетя владетеля Фудживара, но честно казано, намеренията му ме изпълват с тревога. Може да се наложи да си тръгнем спешно и незабавно да се върнем в Маруяма. Бъди готов за това и се погрижи хората и конете също да са в готовност.

Той присви очи.

— Предполагам, че няма да има сражение?

— Не знам. Страхувам се, че ще се опитат да ме задържат…

— Против волята ви? Невъзможно!

— Звучи невероятно, знам, но се притеснявам. Защо иначе сестрите ми са отведени като заложници? Явно за да бъда принудена по някакъв начин да действам против волята си…

— Трябва да си тръгнем незабавно — рече той, достатъчно млад, за да не се уплаши от ранга на благородника. — Нека съпругът ви разговаря с владетеля Фудживара с меч.

— Боя се, че тогава сестрите ми може да пострадат. Трябва поне да разбера къде са. Шоджи казва, че не можем да не се подчиним на Фудживара, и предполагам, че е прав. Ще трябва да отида и да разговарям с него. Но няма да влизам в къщата. Не им позволявай да ме отведат насила! — Амано се поклони. Каеде продължи: — Дали не трябва да върнем Хироши у дома? Ще ми се да не го бях го вземала; отговорността за безопасността му сега пада и върху мен.

— Числеността предполага известна сигурност — каза Амано. — Момчето трябва да остане с нас. И бездруго, ако предстоят неприятности, не можем да си позволим да се лишим от хора, които да го съпроводят обратно до Маруяма. Докато съм жив, няма да позволя някой да ви стори зло — нито на вас, нито на него.

Тя се усмихна, благодарна за верността му.

— Тогава да вървим.

Времето отново се бе променило. Макар че през последните няколко дни бе ясно и хладно, сега отново бе станало тежко и душно. Беше един от онези влажни и привидно спокойни дни, които предшестват тайфуните в края на лятото. Конете бяха потни и неспокойни, а дорестият на Хироши — по-напрегнат от всякога.

Каеде искаше да говори с момчето, да го предупреди за възможните опасности, да го накара да обещае, че няма да се намесва в каквито и да било сражения, но конят му бе твърде притеснен и Амано го накара да язди пред него, за да не подплаши Раку. Каеде чувстваше как тялото й овлажнява под дрехите. Надяваше се да не пристигне с почервеняло лице и плувнала в пот. Вече почти съжаляваше за прибързаността на решението си. Но както винаги, язденето й вдъхна сили. Бе изминавала този път само в паланкин, без да може да види пейзажа зад копринените завески и преградките от намаслена хартия. Сега имаше възможност да се любува на великолепната природа, на плодородната земя и гъстата гора, на величието на далечната планина с издигащите се един зад друг постепенно избледняващи хребети, които накрая се сливаха с небето.