Възмездието

Той се изправи и й пожела лека нощ. Тя се поклони, опирайки чело в пода, и той си тръгна. Вятърът клатеше покрива, а дъждът биеше мощно по него. Тя не чу стъпките му, докато се отдалечаваше — сякаш изведнъж бе изчезнал в бурята.

Беше сама, макар и да знаеше, че Риеко и слугините чакаха в съседните стаи. Бавно сведе поглед към тъмноморавата коприна, съзерцава я няколко мига, после взе и разви предмета в нея. Представляваше фалос във възбудено състояние, издялан от някакво червеникаво меко дърво — може би череша — и съвършен във всяка една подробност. Бе отвратена и едновременно с това очарована от него, както без съмнение бе смятал и самият Фудживара. Той никога нямаше да докосне тялото й, никога нямаше да спи с нея, но бе разгадал нейното бликнало желание и със своя извратен подарък заявяваше презрението си към нея и едновременно с това я караше да страда.

В очите й бликнаха сълзи. Тя загърна отново предмета и го върна в ковчежето. После легна на постелката в своята брачна стая и заплака безмълвно за мъжа, когото обичаше и желаеше.

Седма глава

— Опасявах се, че ще трябва да съобщя на съпругата ти, че си изчезнал — каза Макото, докато си проправяхме път в мрака към светилището. — Мисълта за това ме изпълваше с повече страх от която и да било битка в живота ми.

— А аз се опасявах, че си ме изоставил — отвърнах.

— Надявах се, че ме познаваш по-добре! Щеше да е мой дълг да уведомя господарката Отори, но щях да оставя Джиро с коне и храна и да се върна веднага след като говоря с нея — замълча за миг и после добави с приглушен глас: — Никога не бих те изоставил, Такео, би трябвало да го знаеш.

Изпитах срам заради съмненията си и не ги споделих с него.

Той викна към мъжете, застанали на стража, и те му отвърнаха.

— Всички ли сте будни? — попитах, тъй като обикновено през нощта стояхме на пост и спяхме поред.

— На никого не му се спеше — отвърна той. — Нощта е твърде тежка и душна. Скорошната буря — онази, която те е забавила — започна изневиделица. А и през последните два-три дни имаме чувството, че някой ни дебне. Вчера Джиро отиде да дири диви картофи в гората и там зърнал някой да се спотайва зад дърветата. Мисля, че разбойниците, за които спомена рибарят, може да са получили вест за присъствието ни и сега да проверяват с какви сили разполагаме.

Вдигахме повече шум от впряг волове, докато се препъвахме по обраслата пътека. Ако някой ни дебнеше, нямаше да остане и капка съмнение за завръщането ми.

— Вероятно се страхуват, че сме им съперници — рекох. — Веднага щом дойдем с повече хора, ще ги разчистим, но сега, както сме само шестима, не можем да се бием с тях. Ще тръгнем на разсъмване и да се надяваме, че няма да ни устроят засада по пътя.

Беше невъзможно да се определи кой час е и колко остава до зазоряване. Старите постройки на светилището бяха изпълнени със странни шумове, скърцане на греди, шумолене в сламените покриви. От гората цяла нощ се обаждаха кукумявки; веднъж долових и нечии стъпки — диво куче може би или дори вълк. Опитах се да поспя, но съзнанието ми бе изпълнено с всички онези, които искаха да ме убият. Беше твърде възможно да са ни проследили дотук, а и закъснението засилваше тази вероятност. Не беше изключено рибарят… дори може би Рьома… да са се изтървали пред някого за пътуването ми до Ошима, а и както прекрасно знаех, шпионите на Племето бяха навсякъде. Дори без връзка с присъдата, която ми бяха издали, мнозина от тях сега се чувстваха длъжни да отмъстят за смъртта на роднините си.

Дори през деня да вярвах в истинността на пророчеството, както винаги в ранните утринни часове то вече не ми се струваше такава утеха. Макар и бавно, се приближавах към целта си; не можех да понеса мисълта да умра, преди да я осъществя. Но с толкова много врагове срещу себе си нима бях безумец като Джо-Ан да вярвам, че можех да ги победя?

Вероятно бях задрямал, защото, когато отворих очи, небето бе изсветляло и птиците подхващаха утринната си песен. До мен Джиро все още спеше, дишайки дълбоко и равномерно като дете. Докоснах го по рамото да го събудя и той отвори очи с усмивка. После, щом се върна от другия свят, видях как на лицето му се изписаха разочарование и скръб.

— Сънува ли нещо?

— Да. Видях брат си. Толкова се зарадвах, че е жив. Той ми викна да го последвам и после потъна в гората зад нашата къща — с видимо усилие да овладее вълнението си той се изправи. — Тръгваме веднага, нали? Отивам да приготвя конете.

Помислих си за съня, в който ми се бе явила мама, и се запитах какво ли се опитваха да ни кажат мъртвите. На бледото зарево на утрото светилището изглеждаше по-призрачно от всякога. Беше мрачно, враждебно място, което нямах търпение да напуснем.