Възмездието

Хаджиме зае стабилна позиция върху скалата и смъкна лъка от рамото си. Нагласи стрелата на тетивата; чух как пое дълбоко въздух, докато я опъваше — мускулите на ръцете му се очертаха, жилите на врата му се изопнаха. В ръкопашен бой с него нямаше да имам никакъв шанс. Вероятно можех да го посека с Джато, ако успеех да го издебна в гръб, но тогава трябваше да съм сигурен, че ще го убия с първия удар, а аз исках да го заловя жив.

Той застина неподвижен, в очакване мишената му да се появи изпод дърветата. Едва долавях дишането му. Бях наясно с техниката, която използваше, както и с обучението, което бе преминал, и не ми беше трудно да разпозная пълната му концентрация. Беше се слял с лъка, със стрелата. Вероятно бе внушителна гледка, но единственото, което осъзнавах в момента, бе желанието ми да го видя как страда и после как умира. Помъчих се да овладея яростта си. Разполагах само с няколко мига за размисъл.

Все още носех със себе си оръжията на Племето, между тях и комплект ножове за хвърляне. Не бях голям майстор с тях, но в този миг отговаряха на целта ми. Бях ги изсушил и намазал с масло след премеждието в пристанището на пиратите; сега те се плъзнаха леко от торбичката си. Когато конете долу приближиха, изтичах навън от укритието си, станах невидим и в движение започнах да хвърлям ножовете.

Първите два профучаха покрай него, нарушиха концентрацията му и го накараха да се обърне към мен. Гледаше над главата ми със същото недоумяващо изражение, което бе придобил в тренировъчната зала, когато бях станал невидим. Прииска ми се да се разсмея и в същото време изпитах неизразима болка. Третият нож го уцели в бузата и многобройните му остриета моментално очертаха върху нея кърваво цвете. Той отстъпи неволно назад и както видях, се озова на самия ръб. Хвърлих следващите два ножа право в лицето му, след което възвърнах формата си точно пред него. Джато подскочи в десницата ми. Той се хвърли назад, за да избегне удара, политна през ръба и падна тежко почти под копитата на конете.

Беше останал без дъх от падането, бузата и очите му кървяха, но въпреки това и петимата трябваше да се включим в схватката, за да го заловим. Той не издаде нито звук, но очите му пламтяха от ярост и злост. Трябваше да реша дали да го убия на място или да го влача до Маруяма, където да му измисля бавна и мъчителна смърт, която да уталожеше скръбта ми по Джиро.

След като го овързахме здраво, така че да не можеше да помръдне, дръпнах Макото настрана да поискам съвета му. Не можех да залича от съзнанието си спомена как двамата с Хаджиме бяхме тренирали заедно; бяхме почти приятели. Кодексът на Племето бе такъв, че стоеше над всякакво лично отношение или вярност. Нима не го знаех от личен опит, от предателството на Кенджи спрямо Шигеру?

Хаджиме викна към мен:

— Ей, Куче!

Един от стражите го срита.

— Как смееш да се обръщаш по този начин към владетеля Отори?

— Ела тук, владетелю Отори — изсмя се презрително борецът. — Имам да ти кажа нещо.

Отидох при него.

— Кикута държат сина ти — рече той. — А майка му умря.

— Юки е мъртва?

— След като момчето се роди, я накараха да погълне отрова. Акио ще го отгледа сам. Кикута ще те докопат. Ти ги предаде; никога няма да те оставят жив. И притежават сина ти.

Той изръмжа подобно на животно, изплези език докрай, стисна зъби и го отхапа. Очите му излъчваха дива ярост и болка; при все това не издаде друг звук. Изплю езика си и от устата му бликна фонтан от кръв. Тя изпълни гърлото му и го задави. Мощното му тяло се загърчи и се заизвива, съпротивлявайки се на смъртта, която собствената му воля му бе наложила, и се удави в собствената си кръв.

Аз се извърнах погнусен и колкото и да не беше за вярване — натъжен. Яростта ми се бе уталожила. Вместо нея усещах оловна тежест, все едно небето се бе стоварило върху душата ми. Наредих на хората си да го завлекат в гората, да отрежат главата му и да оставят трупа му на вълците и лисиците.

Тялото на Джиро взехме с нас. Спряхме в малкия крайбрежен градец Охама, където изпълнихме погребална церемония в местното светилище и платихме за каменен фенер, който да бъде поставен в памет на Джиро под кедрите. Дарихме лъка и стрелите на светилището и мисля, че те и до днес висят там, под гредите, наред с оброчните рисунки на коне, тъй като мястото бе свещено, посветено на богинята на конете.

Сред рисунките има и мои. Трябваше да останем в градчето близо две седмици — първо, за да изпълним погребалните церемонии и да се пречистим от скверността на смъртта, и второ, за празника на мъртвите15. Аз взех назаем мастилница и четки от свещеника и нарисувах Шън върху дъсчица. В нея вложих, струва ми се, не само своето уважение и благодарност към коня, който за пореден път ми бе спасил живота, но и мъката си за Джиро, за Юки, за моя живот, който, изглежда, все ме правеше свидетел на смъртта на другите. И може би копнежа си по Каеде, чиято липса ми причиняваше физическа болка, тъй като скръбта разпалваше желанието ми да я имам.