Възмездието

Конете бяха отпочинали след няколкото дни престой и се движехме бързо. Все още бе горещо и душно, със сиви облаци и без вятър. Хвърлих поглед назад към плажа, докато се изкачвахме по скалистата пътека, питайки се какво ли правеха рибарят и единственото му оцеляло дете, но около колибите не се забелязваха никакви признаци на живот. Всички бяхме напрегнати. Бях наострил слух за всякакви шумове, опитвайки се да ги разгранича от тропота на копита и дрънченето на сбруи, както и от приглушения грохот на морето.

На върха на стръмната скала спрях за момент и отправих поглед към Ошима. Островът бе забулен в мъгла, но местонахождението му бе означено от тежка корона сиви облаци.

Джиро бе спрял до мен, а другите яздеха пред нас и вече навлизаха в гората. Настъпи тишина и в същия миг долових звука, който не можех да сбъркам — нещо средно между изскърцване и въздишка — звука от изопната тетива на лък.

Извиках предупредително към Джиро и се опитах да го стигна и да го накарам да се наведе, но Шън отскочи встрани, като почти ме изхвърли от седлото, и аз неволно се вкопчих във врата му. Джиро обърна глава и погледна към гората. Стрелата прелетя със свистене над мен и го уцели право в окото.

Той нададе вик на болка и изумление; устреми ръце към лицето си, политна напред и падна върху врата на коня си. Животното изцвили тревожно, изправи се леко на задните си крака и се опита да поеме след своите другари, докато ездачът му се полюшваше безпомощно на гърба му.

Шън източи врат и предпазливо приведен пое към укритието на дърветата. Пред нас Макото и стражите се бяха обърнали. Един от мъжете тръгна напред и успя да хване стъписания кон за юздите.

Макото вдигна Джиро от седлото, но докато стигна до тях, момчето беше мъртво. Стрелата бе пронизала главата му и бе излязла от задната страна на черепа му. Скочих от коня, срязах стрелата и я издърпах. Беше масивна, окичена с пера от орел. Лъкът, който я бе изпратил, вероятно беше огромен, от онези, дето ги носят самотните стрелци.

Заля ме почти непоносима болка. Този изстрел бе предназначен за мен. Ако не бях го чул и избегнал, Джиро нямаше да е мъртъв. В гърдите ми изригна дива ярост. Щях да убия неговия убиец или да умра и аз.

Макото прошепна:

— Сигурно е засада. Нека се скрием и да видим колцина са.

— Не, стрелата беше за мен — отвърнах също тъй тихо. — Това е дело на Племето. Стойте тук; прикрийте се, аз тръгвам след него. Сигурно е само един… или най-много двама — не исках да идват с мен. Само аз можех да се движа безшумно и незабелязано, само аз притежавах уменията да се доближа до този убиец. — Елате, когато ви повикам; искам да го хвана жив.

Макото каза:

— Ако е само един, вместо да се укриваме, по-добре да продължим напред. Дай ми шлема си; аз ще яздя Шън. Може да успеем да го заблудим. Той ще ни последва и ти ще можеш да го издебнеш в гръб.

Не знаех доколко резултатна щеше да е тази измама, нито колко близо се намираше стрелецът. Най-вероятно бе видял, че стрелата не ме е улучила. Щеше да предположи, че ще се втурна да го преследвам. Но ако хората ми поемеха напред, поне нямаше да ми пречат. Стрелецът вече можеше да е навсякъде в гората, но аз смятах, че мога да се движа по-бързо и по-безшумно от него. Щом конете поеха в тръс със своя скръбен товар, аз станах невидим и хукнах нагоре по склона, провирайки се между дърветата. Не смятах, че стрелецът изчаква на мястото, откъдето бе пуснал фаталната стрела; предположих, че най-вероятно е поел в югозападна посока, за да ни пресрещне там, където пътят свиваше отново на юг. Но дори и все още да ни дебнеше, нямаше как да знае къде съм, освен ако не владееше най-висшите умения на Племето.

Скоро долових звук от човешко дишане и лекия натиск на стъпващи по меката земя нозе. Спрях и затаих дъх. Той мина на десетина крачки от мен, без да ме види.

Беше Кикута Хаджиме — младият борец от Мацуе, — с когото бях тренирал. Последно го бях видял в конюшнята на борците, когато двамата с Акио пътувахме за Хаги. Тогава си мислеше, или поне аз така предположих, че повече няма да ме види. Но Акио не бе успял да ме убие, както бе планирал, и сега бяха изпратили Хаджиме срещу мен. Огромният лък бе окачен на рамото му; както повечето масивни хора, се движеше, пренасяйки тежестта си върху външната част на стъпалата си и въпреки теглото си го правеше бързо и безшумно. Само моят слух можеше да го различи.

Последвах го към пътя, където пред нас чух конете, които се движеха в припрян галоп, все едно бягаха. Дори долових как един от стражите викна към Макото да язди по-бързо, обръщайки се към него с „владетелю Отори“, което ме накара да се усмихна горчиво на измамата. Плячката ми и аз се изкачихме бързо по склона, спуснахме се от другата страна и излязохме на една открита скала, която представляваше добър наблюдателен пункт към пътя под нас.