Възмездието

Рисувах като обсебен — Шън, Раку, Кю, Аои. Отдавна не бях рисувал и четката в ръката ми, гладките щрихи на мастилото ми действаха успокояващо. Докато седях сам в обгърнатия от покой храм, си позволявах да си представям, че това е целият ми живот. Бях се оттеглил от света и прекарвах дните си, рисувайки оброчни картини за поклонници. Спомних си думите на игумена на Тераяма, които ми бе казал преди толкова време, при първото ми посещение там заедно с Шигеру: „Върни се, когато всичко това свърши. Тук винаги ще има място за теб.“

„Дали някога ще свърши?“, попитах, както някога.

Често се улавях, че се просълзявам. Скърбях за Джиро, за Юки, за техния кратък живот, за предаността им към мен, която не бях заслужил, за смъртта, която ги бе застигнала заради мен. Копнеех да отмъстя за тях, но бруталността, с която Хаджиме бе отнел собствения си живот, ме бе отвратила. Какъв безкраен кръговрат от смърт и отмъщение бях отприщил? Спомних си всичко, което двамата с Юки бяхме изживели заедно, и изпитах горчиво съжаление… за какво? Че не я бях обичал? Може би не я бях обичал със страстта, която изпитвах към Каеде, но я бях желал и споменът за това ме изпълваше с болезнен копнеж и ме караше да оплаквам гъвкавото й тяло, застинало завинаги.

Бях доволен, че тържествените ритуали на празника на мъртвите ми дадоха възможност да кажа последно сбогом на душата й. Запалих свещи за всички покойници, които си бяха отишли преди мен, и ги помолих за прошка и напътствия. Беше минала година, откакто бях стоял на брега на реката в Ямагата заедно с Шигеру и двамата бяхме изпратили своите пламтящи лодки надолу по течението; година, откакто бях произнесъл името на Каеде, бях видял как лицето й се озарява, и бях разбрал, че ме обича.

Желанието ме терзаеше. Можех да го уталожа, като си легна с Макото и го утеша в скръбта му, но макар и да се чувствах изкушен, нещо ме спираше. През деня, докато рисувах с часове, разсъждавах над изминалата година и стореното от мен, за грешките си, за болката и страданията, които те бяха причинили на най-близките ми. Освен решението да тръгна с Племето всички останали мои грешки, осъзнах аз, произтичаха от необуздано желание. Ако бях спал с Макото, неговата обсебеност нямаше да го накара да издаде Каеде на баща й. Ако не бях спал с нея, тя нямаше да загуби детето ни, при което едва не умря. А ако не бях се любил с Юки, тя щеше да е жива и синът, който според пророчеството щеше да ме убие, никога нямаше да се роди. Улових се, че мисля за Шигеру, който бе отказал да се ожени и бе озадачил близките си със своето въздържание, защото се бе заклел пред владетелката Маруяма, че ще сподели ложето си единствено с нея. Не познавах друг мъж, дал подобен обет, но колкото повече мислех за него, толкова по-силно ставаше желанието ми да му подражавам и в това, както правех във всичко останало. Коленичил безмълвно пред богинята с конска глава Канон, се заклех пред нея, че цялата ми любов, физическа и емоционална, от този момент нататък ще бъде само и единствено за Каеде, моята съпруга.

Раздялата ни ме беше накарала за пореден път да си дам сметка, колко силна бе потребността ми от нея, до каква степен тя бе съсредоточието, което уравновесяваше и укрепваше живота ми. Любовта ми към нея бе лекът за отровата, която яростта и скръбта бяха впръскали в мен, и както всяка противоотрова аз я държах добре скрита и добре охранявана.

Покрусен от скръб не по-малко от мен, Макото също прекарваше дълги часове в безмълвна медитация. През деня двамата си разменяхме оскъдни думи, но след вечеря често разговаряхме до късно през нощта. Той, естествено, бе чул онова, което ми бе казал Хаджиме, и ме попита предпазливо за Юки и за сина ми, но в началото нямах сили да говоря за тях. През първата нощ от празника на мъртвите обаче, след като се върнахме от брега, пихме по малко вино заедно. Успокоен, че хладината помежду ни, изглежда, бе изчезнала, и изпитвайки към него доверие, което не изпитвах към никой друг мъж, почувствах, че трябва да му разкажа за пророчеството.

Той слушаше внимателно, докато му описвах сляпата старица, идваща сякаш от вечността, външността й на светица, пещерата, молитвеното колело и знака на Скритите.

— Чувал съм за нея — рече той. — Много хора, стремящи се към святост, тръгват да я дирят, но не познавам друг, който да е намерил пътя до нея.

— Там ме заведе низвергнатият Джо-Ан.

Макото остана безмълвен. Беше топла тиха нощ и всички прегради стояха отворени. Пълната луна сипеше сиянието си върху светилището и свещената гора. Шумът на прибоя отекваше в мрака. По тавана пробяга малко геко, впивайки нозе в дървените греди. Жужаха комари, а около лампите пърхаха нощни пеперуди. Угасих пламъчетата, за да не им опърлят крилете — луната бе достатъчно ярка да осветява стаята.

Накрая Макото каза:

— В такъв случай трябва да приема, че и той е избраник на Просветления, какъвто си ти.