Възмездието

— Светицата ми каза: „Всичко е едно“ — рекох. — Тогава не я разбрах, но по-късно, в Тераяма, си спомних предсмъртните слова на Шигеру и истината в изреченото от нея ми се разкри.

— Не можеш ли да я изразиш с думи?

— Не, но я приех и се старая да живея живота си според нея. Няма разлика помежду ни — кастите ни, както и вярванията ни са илюзии, които застават между нас и истината. Ето как се отнася Бог към всички люде, как трябва да го правя и аз.

— Последвах те заради любовта си към теб и защото вярвам, че каузата ти е справедливостта — каза той с усмивка. — Не съм си давал сметка, че ще станеш и мой духовен наставник!

— Не знам нищо за духовните неща — рекох, подозирайки, че ми се подиграва. — Изоставих вярата от детството си и не мога да я заместя с друга. Струва ми се, че всички религиозни учения са изградени наполовина от дълбока истина и наполовина от пълно безумие. Хората се вкопчват във вярванията си, все едно могат да бъдат спасени от тях, но отвъд всички учения съществува лоно на съвършената истина, където всичко е едно.

Макото се засмя:

— Ти като че ли притежаваш повече проницателност в своето невежество, отколкото аз след години учене и разискване. Какво друго ти каза светицата?

Повторих пред него думите на пророчеството: „Във вените ти тече смесена кръвта на три рода. Роден си сред Скритите, но животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи. Земята ще поднесе онова, което Небето желае. Земите ти ще се простират от море до море, но мирът настъпва с цената на пролятата кръв. Пет битки ще ти го донесат — четири ще спечелиш и една ще загубиш…“ На това място млъкнах, без да съм сигурен дали да продължа.

— Пет битки? — повтори Макото. — Колко сме водили досега?

— Две, ако броим Джин-Емон и разбойниците.

— Значи ти затова попита дали онова сражение би могло да се нарече битка! Вярваш ли във всичко това?

— През повечето време. Не бива ли?

— Аз бих повярвал на всичко, което съм чул от нея, ако бях споходен от щастливата орис да коленича в нозете й. Имаше ли още нещо?

— Да, следното: „Мнозина трябва да умрат, но теб самия не те заплашва смърт освен от ръката на собствения ти син.“

— Съжалявам — каза той съчувствено. — Това би било ужасно бреме за всеки, какво остава за човек като теб, така силно привързан към децата. Сигурно копнееш да имаш свои собствени синове…

Трогнах се, че Макото бе опознал характера ми толкова добре.

— Когато си мислех, че съм загубил Каеде завинаги, след решението си да се присъединя към Племето, спах с момичето, което ми помогна да изведем Шигеру от Инуяма. Казваше се Юки. Тя отнесе главата му в храма.

— Помня я — рече тихо Макото. — Наистина никога няма да забравя, когато пристигна, както и шока, който предизвика сред нас с вестта си.

— Беше дъщерята на Муто Кенджи — рекох с възобновена скръб за загубата на Кенджи. — Не мога да повярвам, че от Племето са я използвали по този начин. Искаха да се сдобият с мое дете, а след като го е родила, са я убили. Съжалявам горчиво, не биваше да постъпвам така не само заради сина си, а и защото близостта ни стана причина за смъртта й. И ако трябва да загина от ръката на собствения си син, значи това заслужавам.

— Всички млади хора допускат грешки — каза Макото. — Писано ни е да живеем с последствията от тях — той се пресегна и стисна ръката ми. — Радвам се, че ми каза всичко това. То потвърждава редица мои предположения по отношение на теб, а именно че си избраник на Бога и в известен смисъл си закрилян от него, докато постигнеш целите си.

— Ще ми се да бях закрилян срещу скръбта — рекох.

— Тогава наистина би постигнал просветление — отвърна той сухо.

Пълнолунието предизвика промяна на времето. Горещината намаля и въздухът се проясни. В хладината на утрините вече се долавяше наближаването на есента. След като празникът на мъртвите приключи, малко се поободрих. Сетих се за други думи на игумена, които ми напомняха, че моите последователи — всички онези, които ме подкрепяха — го правеха по собствена воля. Трябваше да загърбя скръбта си и да се заема отново със своята кауза, за да не се окаже, че смъртта им е била напразна. Думите, които ми бе казал Шигеру в малкото селце Хиноде в отдалечения край на Трите провинции, също изплуваха в съзнанието ми: „Само децата плачат. Мъжете и жените понасят.“

Планирахме да тръгнем отново на следващия ден, но същия следобед имаше леко земетресение, само колкото да накара чановете да забият и кучетата да завият. Вечерта последва друго, по-силно. В една къща нагоре по улицата някой бе съборил лампа и през по-голямата част от нощта помагахме на местните жители да потушат последвалия пожар. Заради него се забавихме още няколко дни.