Възмездието

Когато най-накрая тръгнахме, вече бях обезумял от нетърпение да бъда отново с Каеде. Това ме караше да бързам към Маруяма, да ставаме рано и да пришпорваме конете до късно през нощта под избледняващата луна. През по-голямата част от времето мълчахме. Джиро ни липсваше твърде осезателно, за да си позволяваме обичайните шеговити разговори, с които бяхме поели на път, а и аз имах някакво лошо предчувствие, което не ми даваше мира.

Когато пристигнахме в града, часът на кучето вече преваляше. Повечето от къщите тънеха в мрак и портите на крепостта бяха залостени. Стражите ни поздравиха сърдечно, но не можаха да разсеят притеснението ми. Казах си, че сигурно се чувствам така, защото съм уморен и раздразнителен след продължителното пътуване. Копнеех за гореща вана, за нещо прилично за ядене и за нощ със съпругата си. Но личната й прислужница Манами ме пресрещна на входа на къщата и щом видях изражението й, вече знаех, че нещо не е наред.

Казах й да извести Каеде, че съм си у дома, и тя падна на колене.

— Господарю… владетелю Отори… — заекна Манами притеснено, — Каеде замина за Ширакава да доведе сестрите си.

— Какво? — не можех да повярвам на ушите си. Каеде бе заминала сама, без да ме уведоми или да ме попита? — Преди колко време? Кога трябва да се върне?

— Замина скоро след празника на мъртвите — Манами изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. — Не искам да тревожа господаря, но вече трябваше да е тук…

— Ти защо не тръгна с нея?

— Не ми позволи. Искаше да язди, да отиде бързо, за да си бъде у дома, когато се върнете.

— Запали лампите и прати някого да доведе владетеля Сугита — наредих аз, но, изглежда, той вече бе научил, че съм се върнал, и беше на път.

Влязох в къщата. Имах чувството, че долавям уханието на Каеде във въздуха. Красивите стаи с техните драперии и изрисувани прегради изглеждаха така, както тя ги бе замислила; споменът за присъствието й бе навсякъде.

Манами бе наредила на прислужниците да донесат лампи и неясните им фигури се движеха безмълвно през стаите. Една от тях се приближи до мен и прошепна, че ваната е готова, но аз й отвърнах, че първо ще разговарям със Сугита.

Отидох в любимата стая на Каеде и погледът ми падна върху писалището, където коленичеше толкова често, за да преписва архива за дейността на Племето. Дървената кутия, в която съхраняваше ръкописите, винаги стоеше отстрани, но сега я нямаше. Тъкмо се питах дали я беше скрила, или я беше взела със себе си, когато прислужницата съобщи, че Сугита е пристигнал.

— Аз ти поверих съпругата си — рекох. Намирах се отвъд състоянието на гняв, просто студен до дълбините на съществото си. — Защо й позволи да тръгне?

Сугита изглеждаше изненадан от въпроса.

— Простете — каза той. — Господарката Отори настоя да замине. Взе достатъчно хора със себе си, предвождани от Амано Тензо. Племенникът ми Хироши също отиде с тях. Беше просто пътуване за удоволствие — господарката искаше да посети родния си дом и да доведе сестрите си…

— Тогава защо още не се е върнала? — случилото се изглеждаше безобидно, може би аз реагирах прекалено остро.

— Сигурен съм, че утре ще си е тук — рече Сугита. — Владетелката Наоми често предприемаше такива пътувания; хората във владението са свикнали господарката им да постъпва по този начин.

Прислужницата донесе чай и храна и докато ядяхме, поговорихме за пътуването ми. Не бях казал на Сугита какъв беше планът ми, да не би да не се осъществи, и сега също не навлязох в подробности, а просто му споменах, че разработвам дългосрочна стратегия.

Нямаше вести от братята Мийоши, нито информация за действията на Араи или на клана Отори. Чувствах се така, все едно блуждаех в полумрак. Исках да говоря с Каеде и тази липса на сведения ме изнервяше. Само ако имах мрежа от шпиони, които да работеха за мен… улових се, че се питам както по-рано дали не би било възможно да открия талантливи деца — сираци от Племето, ако такива изобщо съществуваха — и да ги отгледам и възпитам така, че да обслужват собствените ми цели. Помислих за сина си със странен копнеж. Дали щеше да представлява съчетание от дарбите ни — на Юки и моите? В такъв случай те щяха да бъдат използвани срещу мен.

Сугита каза:

— Разбрах, че младият Джиро е мъртъв.

— Да, печално. Беше улучен от стрела, предназначена за мен.

— Какво щастие, че господарят е оцелял! — възкликна той. — А убиецът? Какво стана с него?

— Мъртъв е. Но опитът няма да е последен. Това е работа на Племето — питах се доколко Сугита беше наясно с кръвната ми връзка с Племето, какви слухове бяха плъзнали за мен по време на отсъствието ми. — Между другото съпругата ми преписваше нещо за мен. Какво стана с кутията и свитъците?

— Тя никога не се разделяше с тях. Щом не са тук, значи ги е взела със себе си.