Възмездието

Не исках да издавам тревогата си, затова не казах нищо повече. Сугита си тръгна и аз си взех вана, като повиках една от прислужниците да ми изтърка гърба, обзет от мъчителното желание Каеде изведнъж да се появи, както бе сторила в къщата на Нива, след което си спомних с почти неописуема болка за Юки. Когато прислужницата ме остави, се накиснах в горещата вода, размишлявайки какво да кажа на Каеде, защото ми беше ясно, че трябва да споделя с нея пророчеството относно моя син, но нямах представа, как точно да й го поднеса.

Манами беше приготвила постелите и ме чакаше, за да угаси лампите. Попитах за кутията със свитъците и тя ми даде същия отговор както Сугита.

Дълго време не можах да заспя. Чух как пропяха първи петли, и съм потънал в тежък сън чак на разсъмване. Когато се събудих, слънцето вече беше високо и навсякъде около мен се носеха обичайните звуци на домакинството.

Манами току-що бе пристигнала със закуската и се суетеше около мен, нареждайки, че трябва да си почина добре след такова дълго и уморително пътуване, когато отвън се разнесе гласът на Макото. Казах на Манами да го въведе, но той ме повика от градината, без да си прави труда да си събува сандалите.

— Ела веднага! Момчето… Хироши се върна!

Станах толкова бързо, че блъснах подноса и той отхвърча встрани. Манами възкликна стресната и се втурна да събира съдовете. Аз рязко й наредих да ги остави и да ми донесе дрехите.

Облякох се и излязох отвън при Макото.

— Къде е?

— В къщата на чичо си. Не е в много добро състояние — Макото ме хвана за рамото. — Съжалявам, вестта, която носи, е ужасна…

Първоначалната ми мисъл бе за земетресението. Видях отново пламъците, които се бяхме борили да угасим, и си представих Каеде сред тях, в капана на собствената си горяща къща. Втренчих се в Макото, видях болката в очите му и се опитах да произнеса неизречимите думи.

— Не е мъртва — побърза да каже той. — Но, изглежда, Амано и всички други мъже са убити. Само Хироши е избягал.

Не можех да си представя какво се бе случило. Никой не би посмял да стори зло на Каеде в земите нито на Маруяма, нито на Ширакава. Нима Племето я бе похитило, за да нанесе удар срещу мен?

— Бил е владетелят Фудживара — добави Макото. — Сега тя е в неговата къща.

Втурнахме се през външния двор, през портите на крепостта, надолу по хълма и от там по моста в града. Къщата на Сугита се намираше точно отсреща. Отвън се бе събрала малка тълпа. Всички се втренчиха безмълвно в нас. Проправихме си път към градината. Вътре двама коняри се мъчеха да изправят изтощения кон на крака. Животното бе червеникавокафяво на цвят и хълбоците му бяха потъмнели от пот. Въртеше безпомощно очи, а от устата му течеше пяна. Помислих си, че повече нямаше да се вдигне.

— Момчето е яздило ден и нощ, за да стигне дотук — рече Макото, но аз почти не чух думите му. Сетивата ми бяха необичайно изострени за всички подробности около мен — блясъка на дървените подове в къщата, аромата на цветята в нишите, птичата песен в градинските храсти. В главата ми глух глас повтаряше „Фудживара?“.

Щом се приближихме, Сугита излезе от къщата с пепеляво лице. Нямаше какво да ми каже. Изглеждаше като човек, който вече бе решил да сложи край на живота си, бледо подобие на онова, което бе представлявал предишната вечер.

— Владетелю Отори… — произнесе той с мъка.

— Момчето ранено ли е? Може ли да говори?

— По-добре влезте и разговаряйте с него.

Хироши лежеше в една стая в задната част на къщата. От нея се излизаше в малка потънала в зеленина градина. Долових ромон на поток, който явно течеше през нея. Тук беше по-хладно, отколкото в главните помещения, и ярката утринна светлина се смекчаваше от дървета, които хвърляха сянка. До момчето бяха коленичили две жени и едната обтриваше лицето и крайниците му с влажна кърпа. Другата държеше купичка с чай и се опитваше да го накара да пие.

Щом влязохме, двете се поклониха доземи. Хироши обърна глава, видя ме и се опита да седне.

— Владетелю Отори — прошепна и против волята му очите му плувнаха в сълзи. Опитвайки се да ги сдържи, каза: — Съжалявам, много съжалявам. Простете ми!

Стана ми жал за него. Така се стараеше да бъде истински воин, да живее според строгия кодекс на воините. Коленичих до него и нежно положих ръка на главата му. Косата му все още бе сресана като на дете; години го деляха от пълнолетието, но въпреки това се мъчеше да се държи като мъж.

— Кажи ми какво се случи.

Беше насочил очи право в лицето ми, но аз не отвърнах на погледа му. Заговори с тих, овладян глас, все едно бе репетирал разказа си многократно по време на дългата езда до дома.