Възмездието

— Когато стигнахме до къщата на владетелката Отори, нейният васал… владетелят Шоджи — не му вярвайте, той ни предаде! — каза на господарката, че сестрите й били на посещение при владетеля Фудживара. Тя го прати да ги доведе, но той се върна и заяви, че вече не били там и благородникът щял да каже на господарката Ширакава — той я наричаше така — къде са, ако тя го посети лично. Отидохме на следващия ден. Някакъв мъж на име Мурита излезе да ни посрещне. Щом господарката Отори мина през портите, те я хванаха. Амано, който стоеше до нея, бе убит веднага. Не видях нищо повече… — гласът му заглъхна и той пое дълбоко въздух. — Моят кон подскочи и се вдигна на задните си крака. Не можах да го удържа. Трябваше да си взема по-спокоен кон, но този ми харесваше, защото беше толкова красив. Амано ме сгълча за него; каза, че бил твърде силен за мен. Но аз не го послушах. Не можах да я защитя… — от очите му рукнаха сълзи и се затъркаляха по страните му.

Едната от жените се наведе и ги избърса.

Макото каза ласкаво:

— Трябва да сме благодарни на коня ти. Без съмнение той ти е спасил живота, а и ако не беше избягал, никога нямаше да разберем какво се е случило.

Опитах се да измисля някакви думи, с които да успокоя Хироши, но утеха нямаше.

— Владетелю Отори — каза той, опитвайки се да стане. — Ще ви покажа пътя. Можем да отидем и да я върнем!

Усилието се оказа твърде голямо за него. Видях как очите му придобиха стъклен блясък. Хванах го за раменете и го накарах да легне. Сълзите му се примесиха с едри капки пот; цялото му тяло се тресеше.

— Има нужда от почивка, но е толкова възбуден, че се стряска и се опитва да стане.

— Погледни ме, Хироши — надвесих се над него и оставих очите ми да срещнат неговите. Сънят го връхлетя тутакси. Тялото му се отпусна и дишането му стана равномерно.

Жените не се сдържаха и ахнаха слисани; улових погледите, които си размениха. Отдръпнаха се боязливо от мен, извърнаха глава и много внимаваха да не се докоснат до дрехите ми.

— Ела с мен — рекох на Сугита.

Всъщност исках да разговарям с Макото насаме, но не смеех да оставя Сугита. Страхувах се, че ще си разреже корема, а не можех да си позволя да го загубя. Кланът Маруяма дължеше вярност първо на Каеде, не на мен; не знаех как щяха да реагират на тази вест. Доверявах се на Сугита както на никого от тях и чувствах, че ако той ми остане верен, те ще сторят същото.

Поехме обратно през моста и нагоре по хълма към крепостта. Тълпата отпред се бе увеличила, а по улиците прииждаха въоръжени мъже. Цареше атмосфера на безпокойство — не паника или тревога, а просто суматоха. Трябваше да взема решение незабавно, преди положението да се нажежеше и да излезеше от контрол.

Щом минахме през портите, казах на Макото:

— Нареди на хората да се подготвят. Ще вземем половината от воините и незабавно ще потеглим срещу Фудживара. Сугита, трябва да останеш тук и да удържиш града. Ще ти оставим около две хиляди души. Подготви крепостта за евентуална обсада. Аз тръгвам утре на разсъмване.

Лицето на Макото бе изопнато от тревога, а гласът му — напрегнат.

— Не прави нищо прибързано. Нямаме представа, къде се намира Араи. Възможно е да те подмамват в капан. Едно нападение срещу владетеля Фудживара — личност с такъв ранг и положение — само ще обърне мнението против теб. Може би е по-добре да не реагираш вед…

Прекъснах го:

— Изключено. Няма да правя нищо, само ще я върна. Заеми се незабавно.

Прекарахме деня в трескава подготовка. Знаех, че постъпвам правилно, като предприемах незабавни действия. Първоначалната реакция на хората от Маруяма бяха гняв и възмущение. Исках да се възползвам от това. Ако се забавех, щях да изглеждам нерешителен, все едно приемах мнението на другите относно законността на собственото си положение. Осъзнавах рисковете, които поемах, и си давах сметка, че след един акт на прибързаност предприемам и втори, но не виждах никакъв друг начин.

Привечер наредих на Сугита да свика старейшините. В рамките на един час всички се бяха събрали. Уведомих ги за намеренията си, предупредих ги за последствията и им заявих, че очаквам проява на безусловна преданост към мен и съпругата ми. Никой от тях не възрази — предполагам, че гневът ми е бил твърде красноречив, за да си го позволят, но не се чувствах сигурен в тях. Те бяха от поколението на Фудживара и Араи и бяха възпитани според същия кодекс. Имах доверие в Сугита, но след като Каеде я нямаше, дали в мое отсъствие той щеше да успее да ги удържи на наша страна?

Наредих да ми доведат Шън и излязох да пояздя, за да избистря мислите си, и да го пораздвижа, преди да поема с него на поредното трудно пътуване. Освен това исках да огледам състоянието на земята.