Възмездието

Половината оризова реколта вече беше прибрана, земеделците работеха ден и нощ, за да приключат, преди времето да се развали. Онези, с които разговарях, бяха разтревожени, предвиждаха неминуем тайфун, като се позоваваха на ореола около последната пълна луна, отлитащите гъски и болките в ставите си. Организирах воините на Сугита да помогнат, като заздравят дигите и бреговете срещу евентуални наводнения; без съмнение те щяха да роптаят, но се надявах, че съзнанието за неизбежната криза щеше да надделее над гордостта им.

Накрая се озовах, само наполовина съзнателно, в покрайнините на селцето, където се бяха установили низвергнатите. Наоколо се носеше обичайният мирис на щавени кожи и прясна кръв. Няколко души, сред които и Джо-Ан, деряха един мъртъв кон. Разпознах яркия червеникавокафяв цвят — беше конят на Хироши, онзи, който бях видял да умира същата сутрин. Викнах на Джо-Ан и слязох от седлото, давайки юздите на единия от конярите, които бяха тръгнали заедно с мен. Отидох до речния бряг и се спрях там. Джо-Ан пристигна, клекна край водата и изми кръвта от ръцете си.

— Чу ли новината?

Той кимна, погледна ме и каза:

— Какво ще правите?

— Какво да правя? — исках някакво послание от някое божество; исках да чуя ново пророчество, което включваше и Каеде и вещаеше за нас общо бъдеще. Щях да му се подчиня сляпо.

— Остават още три битки — рече Джо-Ан, — една загуба и две победи. После ще управлявате в мир, от море до море.

— Със съпругата си ли?

Той извърна поглед към водната повърхност. Близо до яза ловяха риба две бели чапли. От една върба към брега се стрелна синьо рибарче, проблясвайки с оранжево-синкавите си багри.

— Ако ви предстои да загубите една битка, ще я загубите сега — рече той накрая.

— Загубя ли жена си, за мен всичко останало губи смисъл. Ще се самоубия.

— Това ни е забранено — отвърна той бързо. — Бог има планове за живота ви. Единственото, което трябва да сторите, е да ги следвате — и понеже не отговорих, продължи: — За нас, които сме оставили всичко във вашите ръце, има смисъл. Има смисъл и за онези люде в земите на Отори, които страдат под тяхното господство. Можем да изтърпим война, която ще ни донесе мир. Не ни изоставяйте.

Застанал в здрача край обгърнатата от покой река, осъзнах, че ако не си върна Каеде, сърцето ми ще бъде разбито завинаги. Появи се една сива чапла, която летеше бавно над водната повърхност, току над собственото си отражение. Разгъна грамадните си криле и кацна с почти недоловим плисък. Обърна глава към нас, погледна ни и доволна, че не представляваме заплаха, започна бавно да гази в плитчините.

Моята истинска цел бе да отмъстя докрай за смъртта на Шигеру и да получа законното си наследство. Тогава пророчеството щеше да бъде изпълнено. Но беше изключено да позволя някой да ми отнеме Каеде, без да окажа съпротива. Не можех да сторя нищо друго, освен да тръгна след нея дори и ако това означаваше, че захвърлям всичко, за което се бях борил.

Сбогувах се с Джо-Ан и препуснах обратно към крепостта. Беше пристигнала вест, че Хироши се е събудил и че се възстановява. Помолих да ми го доведат и докато чаках, претърсих къщата за кутията с архива, но от нея нямаше и следа. Това бе друго основание за безпокойство. Опасявах се да не е открадната, което щеше да означава, че хора на Племето веднъж вече са проникнали в крепостта и могат да го направят отново.

Хироши дойде при мен точно преди падането на нощта. Беше блед, с тъмни сенки под очите, но иначе се бе възстановил бързо. Физически и душевно беше жилав като мъж. Разпитах го подробно за пътуването и го накарах да опише терена около Ширакава и резиденцията на Фудживара. Той ми разказа как е бил убит Раку, и вестта ме опечали дълбоко. Сивият кон с черна грива бе първият, който бях притежавал, той бе връзката ми с Шигеру и с моя кратък живот като негов син в Хаги. Раку бе моят дар към Каеде, когато нямах какво друго да й дам, и той я бе довел в Тераяма.

Бях отпратил всички останали, за да мога да разговарям насаме с Хироши, и сега му казах да дойде по-близо до мен.

— Дай ми дума, че ще запазиш в пълна тайна онова, което ще си кажем.

— Кълна се! — възкликна той и добави поривисто: — Владетелю Отори, аз вече ви дължа живота си. Ще направя всичко, за да ви помогна да спасите господарката Отори.

— Ние ще я спасим — рекох. — Тръгваме утре.

— Вземете ме с вас — помоли той.

Бях изкушен, но не мислех, че е достатъчно добре.

— Не, ти оставаш тук.

За момент изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после размисли и прехапа устни.

— Архивът, които жена ми преписваше… взе ли го със себе си?

Той зашепна:

— Отнесохме и оригиналите, и копията. Скрихме ги в Ширакава, в свещените пещери.

Благослових Каеде в сърцето си за мъдростта и предвидливостта й.

— Някой друг знае ли за това?

Той поклати глава.

— И ти би могъл да ги намериш отново?

— Разбира се.

— Не бива да казваш на никого къде са. Някой ден ще отидем там заедно, за да ги приберем.

— Тогава можем да накажем Шоджи — рече той радостно и след миг добави: — Владетелю Отори, може ли да ви питам нещо?

— Разбира се.