Възмездието

— В деня, когато татко умря, мъжете, които убиха стражите, някак ставаха невидими. Вие можете ли като тях?

— Защо питаш? Мислиш ли, че мога?

— Жените в стаята днес казаха, че сте магьосник… простете ми. Но вие можете да правите куп странни неща, като това да ме приспите — той ме погледна и се намръщи. — Това не беше обикновен сън; беше като на живо и разбрах неща, които никога не съм знаел. Ако можете да ставате невидим, ще научите ли и мен?

— Някои неща не могат да се научат — рекох. — Това са дарби, които са вродени. Ти вече имаш много умения и си възпитан по най-добрия начин.

Нещо в думите ми внезапно изпълни очите му със сълзи.

— Казаха ми, че Джиро е мъртъв.

— Да, беше убит от човек, който се целеше в мен.

— И вие отмъстихте на убиеца?

— Бях го осъдил на смърт, но той вече умираше. Отхапа си езика — очите на Хироши заблестяха. Исках да му обясня за болката, която изпитах заради смъртта на Хаджиме и Джиро, за отвращението си от този безкраен кръговрат от кръвопролитие и отмъщение, но не мислех, че като син на воин той бе способен да ме разбере, дори и след съня на Кикута, а и трябваше да го питам още нещо. — Много хора ли ме смятат за магьосник?

— Някои го споменават шепнешком — призна той. — Най-вече жени и глупаци.

— Опасявам се от липса на достатъчна преданост в крепостта. Затова искам да те оставя тук. Ако смяташ, че има някаква опасност Маруяма да мине на страната на Араи, докато ме няма, ме извести.

Хироши се втренчи в мен:

— Никой тук няма да предаде владетеля Отори.

— Ще ми се и аз да можех да съм толкова сигурен.

— Ще препусна и ще ви намеря лично.

— Само че този път гледай да си вземеш спокоен кон.

Изпратих го обратно в къщата на чичо му и наредих да донесат храна. Макото се върна да докладва за подготовката — всичко беше готово за ранното ни заминаване. Само че след вечеря отново се опита да ме разубеди.

— Това е пълно безумие. Няма да кажа нито дума оттук нататък и ще тръгна с теб, но да нападнеш един благородник, чиято годеница си откраднал…

— Ние се оженихме законно. Безумие е това, което е сторил той.

— Не те ли предупредих в Тераяма как гледа светът на един такъв брак? Собствената ти прибързаност те доведе дотук и ще те докара до пълен провал, ако упорстваш с нея.

— Сигурен ли си, че не ревността те е движила тогава, както и сега? Моята любов към Каеде винаги те е изпълвала с омерзение.

— Само защото тя ще унищожи и двама ви — отвърна той тихо. — Страстта ти те заслепява за всичко. Ти сбърка. По-добре би било да го приемеш и да се опиташ да сключиш примирие с Араи. Не забравяй, че той сигурно е задържал братята Мийоши като заложници. Нападнеш ли владетеля Фудживара, това само ще го вбеси още повече…

— Не ми давай подобни съвети! — възкликнах гневно. — Да се примиря, че са ми отнели съпругата? Целият свят ще ме презира. По-скоро бих умрял!

— Вероятно ще измрем до един — отвърна той. — Съжалявам, че трябва да ти кажа всичко това, Такео, но го смятам за свой дълг. В същото време съм ти казвал неведнъж, че твоята кауза е и моя, и ще те следвам, каквото и да си решил да правиш.

Бях твърде ядосан, за да продължа разговора си с него. Казах му, че искам да остана сам, и извиках Манами. Тя дойде с почервенели от плач очи, отнесе подносите и ми оправи постелята. Взех си гореща вана с мисълта, че за известно време може да ми е последна. Не исках да обуздавам гнева си, защото, когато стихнеше, на негово място нахлуваше скръбта и даже нещо по-лошо — опасенията. Исках да остана в бурното мрачно настроение на своята същност на Кикута, която ме правеше безстрашен. В съзнанието ми изплува една от мъдростите на Мацуда: „Ако някой се сражава отчаяно, той ще оцелее. Ако се опита да оцелее, ще умре.“ Време беше да се хвърля в отчаяна битка, защото, изгубех ли Каеде, губех всичко.

На сутринта Манами бе още по-нещастна и ридаеше необуздано, докато се сбогуваше, с което разстройваше и останалите прислужници. Но настроението сред мъжете и по улиците бе ведро и бойко, много жители на града се трупаха навън да викат и да ни махат, докато минавахме покрай тях. Взех само воини, главно от клана Отори, но и някои други, които бяха с мен още от Тераяма; оставих земеделците да довършат прибирането на реколтата и да защитават собствените си домове и града. Повечето воини от Маруяма останаха да отбраняват крепостта, но неколцина дойдоха с нас като водачи и съгледвачи.

Разполагах с около петстотин воини на коне и може би още толкова стрелци — част от тях се движеха на коне, а другите — пеша. Останалите бяха войници пешаци, въоръжени с копия и тояги. Имаше и обоз с товарни коне, както и носачи на провизии. Изпитвах гордост, че армията ми бе сформирана и оборудвана толкова бързо.