Възмездието

Не бяхме изминали много път и тъкмо се канехме да прекосим Асагава, където бяхме постигнали такава унищожителна победа над Ийда Нариаки, когато установих, че Джо-Ан ни следва с шепа низвергнати. След реката поехме по южния път към Ширакава. Никога не бях изминавал това разстояние, но знаех, че ще ни трябват поне два дни, за да стигнем до дома на Каеде, а Макото ми беше казал, че резиденцията на Фудживара била разположена недалеч от него в южна посока.

Когато спряхме за обяд, отидох да говоря с Джо-Ан с ясното съзнание, че погледите на всички са вперени в мен. Наострих слух да доловя някакви коментари, решен да накажа всеки, който си позволеше да каже нещо, но никой не посмя.

Джо-Ан се хвърли по очи в нозете ми и аз му казах да се изправи.

— Защо си дошъл?

Той ми отправи усмивка, която приличаше повече на гримаса, оголваща изпотрошените му зъби.

— Да погребвам мъртвите — беше смразяващ отговор, който определено не желаех да чуя. — Времето се разваля — продължи Джо-Ан, вперил поглед в скупчените високи облаци, които се разпростираха като конски опашки по небето откъм запад. — Наближава тайфун.

— Нямаш ли някакви хубави вести за мен?

— Бог винаги има добри вести за вас — отвърна той. — После ще ви го припомня.

— После?

— След битката, която ще загубите.

— Може и да не я загубя! — наистина, трудно ми бе да си го представя, след като хората ми бяха толкова бодри и жадни за победа, а собственият ми гняв бушуваше в гърдите ми.

Джо-Ан не каза нищо повече, но устните му се движеха безмълвно и аз знаех, че се моли.

Макото, изглежда, също се бе отдал на молитва, докато яздехме нататък, или бе в онова състояние на медитация, което монасите умеят да постигат. Изглеждаше спокоен и вглъбен в себе си, все едно вече бе прекъснал връзката си с този свят. Почти не му говорех, тъй като все още не бях преодолял гнева си към него, но двамата яздехме един до друг както по-рано. Каквито и да бяха съмненията му по отношение на този поход, бях сигурен, че няма да ме изостави и постепенно, успокоен от ритъма на конския тропот, ядът ми към него се уталожи.

На хоризонта небето постепенно потъмня, забулено от тежки облаци. Цареше необичайно затишие. Същата нощ лагерувахме на открито край малко градче; на зазоряване започна да вали. До обед вече се сипеше проливен дъжд, който забавяше движението ни и просмукваше духа ни. Въпреки това, продължавах да се успокоявам аз, все още нямаше вятър. Можехме да понесем малко дъжд. Макото не бе толкова оптимистичен и се страхуваше, че ще бъдем принудени да спрем в Ширакава, където по това време внезапно се изсипваха порои.

Но ние изобщо не стигнахме до Ширакава. Когато наближихме границата на Маруяма, пратих напред съгледвачи. Те се върнаха в късния следобед, за да съобщят, че са видели средна по численост войска, около хиляда и петстотин воини, които се подготвяли да лагеруват в равнината пред нас. Флаговете били на Сейшуу, но хората ни различили и герба на Фудживара.

— Излязъл е да ни пресрещне — рекох на Макото. — Знаел е как ще реагирам.

— Почти сигурно е, че не е дошъл лично — отвърна Макото. — Но би могъл да командва неограничен брой съюзници. Както се опасявах, подготвили са ти капан. Не е било трудно да предвидят реакцията ти.

— Ще ги атакуваме на разсъмване — успокоих се, че армията е толкова малка.

Изобщо не се уплаших от Фудживара; онова, което ме плашеше, бе сблъсък с Араи и с близо трийсетхилядната му армия. Последното, което бях научил за него, бе, че се намира в Инуяма, далеч в източната част на Трите провинции. Но цяло лято нямах новини за действията му; възможно бе да се е върнал в крепостния град Кумамото, който, доколкото знаех, се намираше на по-малко от ден път от Ширакава.

Разпитах подробно разузнавачите за терена. Единият от тях — Сакаи, познаваше добре областта, тъй като бе израсъл там, и според него мястото бе подходящо за водене на битка или би могло да бъде при по-благоприятно време. Ставаше дума за неголяма равнина, която на юг и на изток бе защитена от планински хребети, но на север и на запад оставаше открита. На юг имаше проход, през който вероятно бяха дошли нашите врагове, а на север широка долина стигаше до крайбрежния път. Този, по който бяхме дошли от Маруяма, извеждаше до долината на около два километра преди каменистите подстъпи към равнината.

В тези височинни местности водата беше оскъдна, поради което те бяха необработваеми. Коне пасяха дивите им треви, събирани веднъж годишно през есента. През ранна пролет тревата се гореше. Сакаи ми каза, че когато била по-млада, владетелката Маруяма често идвала тук на лов с ястреби. Преди залез видяхме няколко орела, които си търсеха храна.