Възмездието

Долината в нашия тил ми вдъхваше успокоение. Ако станеше нужда, тя можеше да бъде път за отстъпление. Не планирах да отстъпваме и не исках да се връщам принудително в крепостния град. Целта ми бе да вървя само напред, да разбия онези, които заставаха на пътя ми, да си върна жената и да отмъстя за ужасното оскърбление, което представляваше нейното похищение. Но Мацуда ме бе учил никога да не настъпвам, без да знам как да отстъпя, и въпреки гнева си не възнамерявах да жертвам хората си без нужда.

Никоя нощ не ми се бе струвала толкова дълга. Дъждът понамаля и на зазоряване вече само ръмеше, което повдигна духа ми. Станахме по тъмно и поехме напред веднага щом се развидели, развявайки флаговете на Отори, но все още без да надуваме раковините.

Точно преди края на долината наредих на хората си да спрат. Взех Сакаи със себе си и тръгнах пеша под укритието на дърветата към границата на долината. Тя се простираше на югоизток в поредица малки обли хълмове, покрити с високи треви и диви цветя, осеяна със сиво-бели камъни с причудливи форми, много от които покрити с жълти и оранжеви лишеи.

От дъжда земята под нозете ни се бе разкаляла, а над долината бяха надвиснали валма от мъгла. Видимостта бе ограничена до няколкостотин крачки; при все това чувах съвсем ясно враговете ни — цвилене на коне, викове на мъже, скърцане и дрънчене на сбруи.

— Докъде стигнахте снощи? — попитах Сакаи.

— До първия хребет, малко по-нататък от мястото, където се намираме. Наоколо имаше и техни разузнавачи.

— Сигурно знаят, че сме тук. Защо още не са ни атакували?

— Според мен беше по-логично да ни устроят засада в предната част на долината; звуците, които чувах, бяха на армия в готовност, но не в нападение.

— Вероятно не искат да губят преимуществото, което им дава склонът — предположи Сакаи.

Наистина склонът им осигуряваше известно предимство, макар и не кой знае какво, тъй като не беше особено стръмен. Мъглата ме притесняваше повече, тъй като ни лишаваше от възможността да видим каква бе числеността на онези, срещу които щяхме да се хвърлим в битка. Аз приклекнах и за момент се заслушах напрегнато. Отвъд ромона на дъжда и придиханието на дърветата чувах двете армии еднакво… дали беше така? Откъм врага шумът нарастваше като прибоя на морските вълни.

— Видял си най-много хиляда и петстотин?

— Сигурно са по-малко — отвърна Сакаи.

Поклатих глава. Може би времето, безсънието и опасенията ме правеха излишно напрегнат. Може би собственият ми слух ми играеше някакви номера. Но когато се върнахме при основната част на войската, извиках Макото и капитаните и им споделих тревогата си, че може би врагът ни има значително числено превъзходство и ако се окаже така, трябва незабавно да се изтеглим при сигнал от раковината.

— Към Маруяма ли ще отстъпваме? — попита Макото.

Това бе един от плановете ми, но ми трябваше и друга възможност. Враговете ми щяха да очакват от мен да постъпя именно така, затова допусках, че вече може да са атакували крепостния град, при което аз наистина щях да се озова в капан. Дръпнах Макото настрана и му казах:

— Ако и Араи е пратил войска срещу нас, не бива да влизаме в такова неравно сражение. Единствената ни надежда е да се изтеглим към крайбрежието и да разчитаме на Терада да ни превозят до Ошима. Ако преминем в отстъпление, искам да препуснеш напред и да намериш Рьома. Трябва да се уговорим с Терада Фумио.

— Тогава всички ще си помислят, че съм избягал първи — изрази бурното си несъгласие Макото. — Бих предпочел да остана до теб.

— Няма друг, когото бих могъл да изпратя. Ти познаваш Рьома и знаеш пътя. А и бездруго вероятно всички ще го обърнем в бягство.

Тогава той ме погледна заинтригуван.

— Да не би да имаш предчувствие за сблъсъка? Това ли е битката, която ще загубим?

— В случай че се окаже така, искам да запазя хората си. Загубил съм толкова много, не мога да си позволя да загубя и тях. В края на краищата ни предстоят още две победи!

Той се усмихна; стиснахме си бързо ръцете. Препуснах обратно към челото на войската и дадох сигнала за потегляне.

Стрелците на коне поеха напред, следвани от пешаците, а конницата бе разпределена по двата фланга. Щом излязохме от долината, по мой сигнал стрелците се разделиха на две групи и се отклониха встрани. Дадох команда на пешаците да спрат, преди да са се озовали в обсега на противниковите стрелци.

Вражеската войска се мержелееше пред нас в мъглата. Пратих в челото един от воините на Отори. Той изрева с гръмовен глас:

— Владетелят Отори преминава през тази област! Пуснете го да мине или се пригответе да умрете!

Един от техните изрева в отговор:

— Имаме заповед от владетеля Фудживара да накажем този самозванец Отори! Още преди пладне ще се сдобием с неговата и с вашите глави!