Възмездието

Вероятно сме им изглеждали жалка сбирщина. Техните пешаци, преизпълнени с увереност в победата, се втурнаха надолу по склона с насочени копия. Нашите стрелци незабавно опънаха лъкове и врагът се озова под дъжд от стрели. Техните стрелци отвърнаха със същото, но ние все още бяхме извън обсега им и нашите конници се понесоха напред, врязаха се в пешаците и връхлетяха върху стрелците, преди онези да успеят да пуснат нови стрели.

После нашите пешаци се втурнаха напред и изтикаха техните от склона. Знаех, че хората ми са добре обучени, но безпощадността, с която се биеха, изненада дори мен. Когато се понесоха напред, сякаш нямаше сила, която да ги спре. Врагът започна да се изтегля по-бързо, отколкото бях очаквал, и ние се втурнахме след тях с извадени мечове, посичайки в движение отстъпващите войници.

Когато се озовахме на върха на хълма, Макото се намираше от дясната ми страна, а воинът с раковината — от лявата. Тук-таме осеяна с възвишения, равнината се простираше чак до далечния хребет в Източната провинция. Но вместо пред малобройна армия в отстъпление ние се изправихме пред значително по-стряскаща гледка. Между малките хълмове ни чакаше друга армия, далеч по-голяма — воините от западната армия на Араи, с развети флагове и в пълна бойна готовност.

— Надуй раковината! — изкрещях на воина до мен.

Трябваше да се доверя на слуха си още от самото начало. Той поднесе раковината към устните си и тъжният звук се разнесе над равнината, отрази се в хълмовете отсреща и ехото се върна при нас.

— Тръгвай! — викнах на Макото. Той с усилие обърна коня си и го пришпори в галоп.

Известно време животното се противеше, показвайки нежелание да изостави другарите си, и Шън дори изцвили към него. Но след броени мигове всички вече се бяхме обърнали и се носехме след Макото обратно към долината.

Бях горд с осъществената от хората ми атака, но в онзи момент в мъглявата есенна зора изпитах още по-голяма гордост от начина, по който незабавно се подчиниха на заповедта ми и преминаха в отстъпление.

Бързината, с която бяхме извършили маневрата, свари враговете ни неподготвени. Бяха очаквали да се втурнем надолу по склона след тях, където заедно с хората на Араи щяха да ни изтребят до крак. В първия сблъсък бяха понесли значителни загуби и за известно време придвижването им бе възпрепятствано от труповете и от суматохата, царяща сред двете армии. По същото време дъждът се усили отново, превръщайки земята под нозете в хлъзгава кал, което бе в наша полза, тъй като вече бяхме почти в долината с нейния каменист терен.

Аз препусках отзад, подканвах хората да бързат и от време на време се обръщах, за да отблъсна най-близките преследвачи. На мястото, където долината се стесняваше, оставих около двеста души от най-добрите си воини със заповедта да издържат колкото се може по-дълго, печелейки време за изтеглянето на основната армия.

Яздихме непрекъснато през целия ден и когато падна нощта, вече бяхме далеч пред своите преследвачи, но с жертвите и ариергарда, който бях оставил на теснината, наброявахме едва половината от първоначалната армия. Позволих на хората да си починат няколко часа, но времето все повече се влошаваше и както се бях опасявал, вятърът се усилваше непрестанно. Ето защо продължихме да се придвижваме през нощта и през следващия ден почти без да ядем и да почиваме, като от време на време влизахме в схватка с малки групи конници, които успяваха да ни застигнат, и бързахме отчаяно към морския бряг.

Онази нощ бяхме на един хвърлей от Маруяма и аз изпратих Сакаи напред да види какво е положението в града. Заради влошаващото се време той беше на мнение, че трябва да се изтеглим там, но аз все така не приемах идеята за евентуална дълга обсада, а и не бях сигурен с кого в края на краищата щеше да се съюзи градът. Спряхме за известно време, похапнахме и оставихме конете да си отдъхнат. Бях на предела на силите си от изтощение и спомените ми за онзи период са доста мъгляви. Знаех, че ще понеса пълно поражение… че вече бях победен. Част от мен съжаляваше, че не съм загинал в битка в отчаян опит да спася Каеде, част от мен се бе вкопчила в пророчеството, вярвайки, че то все пак ще се изпълни, и част от мен просто се питаше какво правех там, седнал като призрак в храма, където бяхме намерили убежище, с парещи клепачи и с тяло, мъчително копнеещо за сън.

Вятърът на пристъпи виеше около колоните и от време на време покривът се разтърсваше и се повдигаше, сякаш всеки миг щеше да отлети. Никой не изгаряше от желание да приказва; около всички витаеше атмосфера на примирено несъгласие — още не бяхме преминали в селенията на мъртвите, но се бяхме запътили натам. Всички, с изключение на стражите, потънаха в неспокоен сън, но аз останах буден. Нямаше да заспя, преди да ги отведа в безопасност. Знаех, че трябва скоро да тръгваме… че трябва да се придвижваме почти цяла нощ… но не ми се искаше да ги будя, преди да си отдъхнат.