Възмездието

На няколко пъти си казвах: „Само още няколко минути, само до завръщането на Сакаи“ и най-накрая на фона на вятъра и проливния дъжд долових тропот на копита — не на един кон, а на два, помислих си.

Излязох на верандата и се взрях в мрака и дъжда; видях Сакаи, а зад него Хироши, който тъкмо се смъкваше от гърба на стар дръглив кон.

Сакаи викна:

— Срещнах го на пътя точно пред портите на града. Беше тръгнал да ви търси! В това време!

Двамата бяха братовчеди, макар и далечни, и аз долових в гласа му гордост.

— Хироши! — викнах и той се втурна към верандата, изу подгизналите си сандали и падна на колене.

— Владетелю Отори.

Дръпнах го вътре на сухо и се взрях в него слисан.

— Чичо е мъртъв, градът се предаде на хората на Араи — рече той гневно. — Не мога да повярвам! Почти веднага след като тръгнахте, старейшините го решиха, а чичо предпочете да отнеме живота си, отколкото да се съгласи. Хората на Араи пристигнаха рано тази сутрин и старейшините веднага отстъпиха.

Макар че бях очаквал подобна вест, ударът бе жесток, още по-съкрушителен заради смъртта на Сугита, който бе подкрепял Каеде тъй предано. При все това изпитах облекчение, че се бях вслушал в инстинкта си и пътят за отстъпление към морския бряг бе все още открит. Но сега вече трябваше да тръгваме незабавно. Викнах на стражите да събудят хората.

— И ти си яздил през тоя дъжд чак дотук, за да ме уведомиш? — попитах Хироши.

— И цяла Маруяма да ви изостави, аз никога няма да ви предам! — заяви момчето. — Обещах ви да дойда; дори избрах най-стария кон в конюшнята.

— По-добре да си беше останал вкъщи. Бъдещето ми вече изглежда доста мрачно.

Сакаи каза с приглушен глас:

— И аз изпитвам срам. Мислех, че ще останат с вас.

— Не мога да ги обвинявам — рекох. — Араи разполага с много по-голяма мощ, а и винаги сме били наясно, че Маруяма не може да издържи на продължителна обсада. По-добре да се предадат сега, да пощадят хората и да спасят реколтата.

— Те смятат, че ще отстъпите към града — рече Хироши. — Повечето хора на Араи ви причакват при Асагава.

— В такъв случай може би преследвачите ни ще са по-малко — рекох. — Няма да предположат, че ще поема към крайбрежието. Ако яздим денем и нощем, можем да стигнем там до ден-два — обърнах се към Сакаи: — Няма смисъл дете като Хироши да прояви неподчинение към собствения си клан и да пожертва живота си за една загубена кауза. Върни го в Маруяма. Освобождавам него и теб от всякакви задължения към мен.

И двамата отказаха категорично да ме изоставят, а и нямаше време за спорове. Хората бяха будни и готови за път. Продължаваше да вали като из ведро, но вятърът бе поутихнал, възобновявайки надеждата ми, че бурята вече преминаваше. Беше твърде тъмно, за да се движим по-бързо от волове. Мъжете отпред носеха факли и сочеха пътя, но често дъждът ги гасеше, превръщайки пламъка в пушек. Често напредвахме слепешката.

Много са историите, в които се разказва за клана Отори, много са баладите и хрониките за подвизите им, но никой не е разпалвал въображението така, както онзи отчаян и обречен бяг през провинцията. Бяхме млади, движехме се по-бързо, отколкото човек би могъл да предположи, но и това се оказа недостатъчно. Аз винаги яздех най-отзад, подканвах хората си да бързат и не позволявах на никого да изостава. През първия ден отбихме две нападения откъм тила си, печелейки ценно време за основната част от армията, която продължаваше напред. После преследвачите ни сякаш загубиха ентусиазма си. Никой, предполагам, не е допускал, че ще упорстваме, тъй като вече бе станало ясно, че навлизаме право във вихреното лоно на бурята.

Всъщност тя предоставяше добър заслон за бягството ни, но аз си давах сметка, че засилеше ли се още, всяка надежда за отстъпление по море загиваше. На втората нощ Шън вече бе толкова изтощен, че едва имаше сили да мести нозе. Докато пристъпваше тежко, аз дремех на гърба му и понякога ми се присънваше, че мъртвите яздят редом с мен. Чух как Амано подвиква на Джиро и как момчето му отвръща с весел смях. После имах чувството, че яздим двамата с Шигеру и аз съм на гърба на Раку. Отивахме към крепостта в Хаги както в деня на осиновяването ми. Видях в тълпата врага на Шигеру — едноръкия Андо — и чух предателските гласове на владетелите Отори. Обърнах глава, за да извикам на Шигеру, да го предупредя за опасността, и го видях така, както го бях видял за последен път жив на речния бряг при Инуяма. Очите му бяха потъмнели от болка, а от устата му бликаше кръв.

— У тебе ли е Джато? — попита ме той също както в онази нощ.

Стреснах се и се събудих. Бях толкова мокър, че се почувствах като речен дух, който диша вода вместо въздух. Пред мен воините се движеха като призраци. Но вече долавях грохота на прибоя и когато зората настъпи, откри пред нас бруленото от мощен вятър крайбрежие.