Възмездието

Всички околни острови бяха обвити в тежката пелена на дъжда и с всеки миг вятърът ставаше все по-силен. Виеше като изтерзан демон, когато стигнахме до крайбрежните скали, където Хаджиме ми бе устроил засада. Два бора бяха изскубнати и лежаха напряко на пътя. Трябваше да ги преместим, за да минем с конете.

После избързах към челото и поведох хората към светилището Кате Джинджа. Една от постройките бе останала без покрив, а вятърът разхвърляше слама из градината. Но конят на Макото бе завързан във вътрешността на онова, което бе останало от постройката, с гръб към вятъра и сведена глава редом с някакъв друг жребец, който ми беше непознат. Самият Макото бе в главната постройка заедно с Рьома.

Още преди да ми кажат каквото и да било, вече знаех, че няма надежда. Всъщност бях удивен, че Макото изобщо бе успял да стигне дотук. А че бе намерил Рьома, ми изглеждаше като чудо. Прегърнах и двамата с огромна благодарност за верността им. Разбрах по-късно, че Рьома бе получил заповед от Фумио да дойде тук и да ме чака със съобщението, че те ще ме посрещнат веднага щом времето се оправи.

Не бяхме претърпели поражение поради липса на предвидливост, смелост или издръжливост. Накрая бяхме победени от времето, от огромната сила на природата, от самата съдба.

— И Джо-Ан е тук — рече Макото. — Взел е един от оцелелите коне и ме е последвал.

Почти не се бях сещал за Джо-Ан по време на бягството ни към крайбрежната ивица, но не бях учуден, че го заварих там. Сякаш бях очаквал да се появи отново по онзи почти свръхестествен начин, по който бе влязъл в живота ми. Но в момента не исках да разговарям с него. Бях твърде изморен да мисля за друго освен за това, как да събера хората в постройките на светилището, да осигуря подслон за конете, доколкото бе възможно, и да опазя каквото бе останало от подгизналите ни провизии. След това вече нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме тайфунът да премине.

Отне два дни. Събудих се през нощта на втория и осъзнах, че някаква внезапна тишина ме е изтръгнала от съня. Вятърът бе спрял и макар че стрехите продължаваха да капят, вече не валеше. Навсякъде около мен мъжете спяха като мъртви. Станах и излязох навън. Звездите бяха ярки като фенери, а въздухът — чист и студен. Отидох да видя конете. Стражите ме поздравиха с приглушени гласове.

— Времето се оправи — каза единият ведро, но аз знаех, че за нас вече бе твърде късно.

Влязох в старото гробище. Джо-Ан се появи като призрак в опустошената градина. Взря се в лицето ми.

— Добре ли сте, господарю?

— Трябва да реша дали да постъпя като воин или не — рекох.

— Трябва да благодарите на Бог — отвърна той. — Сега, след като загубената битка вече е зад гърба ви, в останалите две ви чака победа.

Бях казал същото на Макото, но това бе, преди вятърът и дъждът да ме провалят.

— Един истински воин сега би си разпорил корема — рекох, разсъждавайки на глас.

— Вашият живот не ви принадлежи, за да решавате да си го отнемете. Бог все още има свой план за вас.

— Ако не се самоубия, ще трябва да се предам на Араи. Той е по петите ми и няма никакъв начин Терада да стигнат до нас преди него… — нощният въздух бе прекрасен. Долових приглушения шепот на криле на кукумявка, а откъм старото езеро изквака жаба. Грохотът на вълните върху каменистия бряг постепенно стихваше. — Какво ще правиш, Джо-Ан? Ще се върнеш ли в Маруяма?

Тревожех се как щяха се отнесат с низвергнатите, когато вече нямаше да съм край тях да ги закрилям. Сега, когато цялата провинция бе обхваната от безредици, те щяха да бъдат по-уязвими от всякога, превърнати в изкупителна жертва, отхвърлени от селяните, преследвани от воините.

Той каза:

— Чувствам се много близо до Бог. Мисля, че скоро ще ме повика при себе си.

Не знаех какво да отговоря на това. Той продължи:

— Вие отървахте брат ми от страданията му в Ямагата. Ако се стигне дотам, ще сторите ли същото и за мен?

— Не говори такива неща — отвърнах. — Ти ми спаси живота; как можеш да искаш от мен да отнема твоя?

— Ще го сторите ли? Не се страхувам от смъртта, но болката ме ужасява.

— Върни се в Маруяма — подканих го. — Вземи коня, с който си дошъл. Избягвай междуградските пътища. Ще пратя да те повикат, ако ми е възможно. Но знаеш, че Араи най-вероятно ще ме убие. Едва ли ще се срещнем отново — той посрещна думите ми с обичайната си лека усмивка. Добавих: — Благодаря ти за всичко, което стори за мен.

— Всичко, което се случи между нас, е част от Божия план. Трябва да благодарите Нему.

Придружих го до мястото, където бяха завързани конете, и говорих със стражите. Те проследиха изумено как разхлабих въжето на жребеца и Джо-Ан се качи на гърба му.