Възмездието

След като той пое в тръс и потъна в мрака, си легнах отново, но не заспах. Мислех за Каеде и колко много я обичам. Размишлявах за невероятния си живот. Бях доволен от начина, по който го бях изживял, въпреки всичките си грешки. Не съжалявах за нищо друго освен за починалите преди мен. Зората настъпи по-ярка и съвършена от всички, които бях виждал. Измих се, доколкото можах, сресах косите си и когато разбитата ми армия се събуди, им наредих да сторят същото. Викнах Рьома, благодарих му за служенето и го помолих да изчака, докато чуе за моята смърт, след което да отнесе вестта на Фумио. После събрах всичките си хора и им казах следното:

— Възнамерявам да се предам на владетеля Араи. В замяна разчитам той да ви пощади живота и да ви приеме на служба. Благодаря ви за предаността. Никой не е получил такава вярна служба като мен.

Наредих им да изчакат в светилището под командването на своите капитани и помолих Макото, Сакаи и Хироши да дойдат с мен. Макото носеше флага на Отори, а Сакаи — на Маруяма. И двете знамена бяха прокъсани и опръскани с кал. Конете бяха схванати и бавни, но докато яздехме, слънцето изгря и ги постопли. Над нас прелетя низ диви патици, а откъм гората прозвуча зов на елен. Отвъд водната повърхност виждахме облаците над Ошима; иначе небето бе ясна и чиста синева.

Минахме покрай повалени борове. Бурята бе изровила пътя около тях и бе подкопала скалата, където бе стоял Хаджиме. Малко свлачище бе насъбрало камъни от близкия рид и докато конете си проправяха път между тях, аз си помислих за младия борец. Ако стрелата му бе улучила целта си, Джиро щеше да е още жив… както и много други. Помислих си за тялото на Хаджиме, оставено непогребано недалеч от там… той скоро щеше да постигне своето отмъщение.

Не бяхме изминали много път, когато чух пред нас бърз тропот на копита. Вдигнах ръка и четиримата спряхме. Конниците пристигнаха в тръс, някъде около стотина. Най-отпред вървяха двама знаменосци с герба на Араи. Щом ни видяха на пътя, тутакси заковаха намясто.

Техният предводител препусна напред. Носеше пълни бойни доспехи и изкусно изработен шлем, украсен с полумесец.

Бях признателен за топлото слънце, тъй като вече не ми беше студено и можех да говоря твърдо.

— Аз съм Отори Такео. Това е Сугита Хироши, племенник на владетеля Сугита от Маруяма. Моля ви да пощадите живота му и да го върнете невредим на неговия клан. Сакаи Масаки е негов братовчед и ще го съпроводи до дома му.

Хироши не промълви нито дума. Гордеех се с него.

Предводителят им сведе леко глава, което възприех като израз на съгласие.

— Аз съм Акита Цутому — рече той. — Имам заповед да отведа владетеля Отори при владетеля Араи. Той желае да говори с вас.

— Готов съм да се предам на владетеля Араи — рекох, — при условие че пощади живота на хората ми и ги приеме да му служат.

— Те могат да ви придружат, ако дойдат с мир.

— Изпратете неколцина от хората си с Кубо Макото — предложих аз. — Той ще им каже да се предадат без съпротива. Къде се намира владетелят Араи?

— Недалеч от тук. Изчакахме в Шухо тайфунът да отмине.

Макото тръгна с по-голямата част от воините на Араи, а Сакаи, Хироши и аз продължихме да яздим мълчаливо, съпровождани от Акита.

Осма глава

Пролетта бе преминала в лято; засаждането бе приключило. Проливните дъждове започнаха; разсадите избуяха и потопиха нивите в искрящо зелено. Принудена от времето да си седи вкъщи, Шизука наблюдаваше как дъждът се стичаше от стрехите, докато помагаше на баба си да плете сандали и шапки от оризова слама и да се грижи за копринените буби в проветривите плевни. Понякога отиваше в сайванта за тъкане и прекарваше час-два на стана. Винаги имаше работа — шиене, багрене, консервиране, готвене — и тези обичайни задачи й действаха успокояващо. Макар и да изпитваше облекчение, че бе загърбила доскорошните си роли, и се радваше, че е със семейството и синовете си, често я обземаше странно униние. Никога не бе изпитвала страх, но сега я мъчеше безпокойство. Спеше лошо, събуждаше се от най-малкия шум, а когато заспиваше, сънуваше покойници.

Често й се явяваше бащата на Каеде, втренчил в нея незрящи очи. Отиде в светилището да дари приношения с надеждата да успокои духа му, но кошмарите продължаваха да я измъчват. Липсваше й Каеде, тъгуваше за Ишида, копнееше Кондо да се върне с новини за тях и в същото време се страхуваше от завръщането му.

Дъждовете свършиха, последвани от знойни влажни дни, типични за разгара на лятото. Пъпешите и краставиците узряха и бяха мариновани със сол и подправки. Шизука често скиташе из планината, събираше диви гъби, див пелин, с който да приготви мокса16, срещниче, брош и други смъртоносни растения, от които Кенджи приготвяше отрова.

Наблюдаваше синовете си и останалите деца по време на тренировки, удивена от дарбите на Племето, които се събуждаха у тях. Момчетата възвръщаха и губеха очертания и понякога тя виждаше неясните им трепкащи форми, докато се обучаваха да използват втория си образ.