Възмездието

По-големият й син — Зенко, бе по-слабо надарен от брат си. Оставаше му малко повече от година до възмъжаването и талантите му трябваше да се развиват бързо. Но Шизука виждаше, че той проявява повече интерес към конете и меча — приличаше на баща си. Дали Араи щеше да пожелае да го вземе при себе си? Или щеше да продължава да закриля своя законен наследник, отстранявайки незаконните?

Зенко я тревожеше повече от Таку. Вече беше очевидно, че Таку щеше да придобие изкусни умения; щеше да остане с Племето и да постигне висок ранг. Кенджи нямаше синове и един ден Таку можеше дори да стане учител на фамилията Муто. Талантите му бяха преждевременно развити — възможността да става невидим му бе вродена, а и слухът му бе остър; с началото на пубертета можеше дори да стане като на Такео. Имаше гъвкави нозе като нейните, можеше да се сгъне в най-тясно пространство и да стои скрит часове наред. Той обичаше да прави номера на прислужниците, като се спотайваше в някоя празна бъчва или бамбукова кошница и изскачаше внезапно, за да ги изплаши, също като палавото куче ракун17.

Тя се улавяше, че сравнява малкия си син с Такео. Ако братовчед й бе получил същото възпитание, ако Кикута бяха научили за него още при раждането му, той щеше да е един от Племето също като децата й, като самата нея — безпощаден, покорен, незадаващ въпроси…

„Само че, помисли си тя, аз имам въпроси. Дори вече не съм покорна. А какво стана с моята безпощадност? Никога няма да убия Такео, нито ще сторя нещо, с което да навредя на Каеде. Те не могат да ме накарат. Бях пратена да й служа, но тя спечели любовта ми. Предоставих й безпрекословната си вярност и няма да се отрека от нея. Казах й в Инуяма, че дори жените могат да отстояват достойнството си.“

Мислите й за пореден път се устремиха към Ишида и тя се запита дали нежността и състраданието са заразни и дали не ги бе прихванала от него. После се замисли за другата голяма тайна, която бе скътала дълбоко в себе си. Къде й беше покорността тогава?

Празникът на небесната тъкачка18 се падна в една дъждовна нощ. Децата се разтревожиха, а Шизука го възприе като зла поличба и потиснатостта й се засили.

От време на време пристигаха пратеници от Ямагата и отвъд. Те донесоха вестта за сватбата на Такео с Каеде, за бягството им от Тераяма, за моста на низвергнатите и за победата над Джин-Емон. Прислужниците се дивяха на тази история, която им се стори подобна на древна легенда, и даже съчиниха песни за нея. Кенджи и Шизука обсъждаха въпросните събития посред нощ, и двамата раздирани от една и съща смесица от тревога и неволно възхищение. После младоженците и тяхната армия се преместиха в Маруяма и вестите за тях оредяха, макар че понякога пристигаха новини за действията, които Такео бе предприел срещу Племето.

— Изглежда, се е научил на безпощадност — отбеляза пред нея чичо й, но без повече да го обсъждат.

Кенджи си имаше други грижи. Той не бе разговарял повече с Юки, но когато мина седмият месец, а от нея все още нямаше вест, всички в къщата навлязоха в период на очакване. Тревожеха се за това дете — първото внуче на учителя Муто, — за което претендираха Кикута и което щеше да бъде отгледано от тях.

Един следобед, точно преди празника на мъртвите, Шизука пое нагоре към водопада. Беше адска жега, без никакъв вятър и тя седна край него и потопи нозе в хладната му вода. Малкият водопад белееше на фона на сивите скали, а пръските сияеха в многоцветна дъга. В кедрите лениво жужаха цикади и опъваха нервите й. През монотонния им звук чу да се приближава по-малкият й син, но не се издаде. В последния момент, точно когато той вече се готвеше да я стресне, тя се пресегна, сграбчи го за краката и го дръпна в скута си.

— Ти си ме чула! — възкликна той разочарован.

— Ами че ти вдигаше повече шум от диво прасе.

— Не е вярно!

— Може би имам нещо от слуха на Кикута — подразни го тя.

— Аз го имам!

— Знам и ми се струва, че с възрастта ти ще се засилва — тя отвори дланта му и проследи линията, която я пресичаше. — Двамата с теб имаме еднакви ръце.

— Като на Такео — рече той гордо.

— А ти какво знаеш за Такео? — попита тя с усмивка.

— И той е Кикута. Чичо Кенджи ни разказа за него как можел да прави неща, които никой друг не може, макар че бил невъзможен ученик — той млъкна за момент и после довърши тихо: — Ще ми се да не се налагаше да го убиваме.

— Ти откъде знаеш за това? Чичо ли ти го каза?

— Чух го. Чувам доста неща. Хората не знаят, че съм там.

— Пратиха те да ме намериш ли? — попита тя, отбелязвайки си мислено да не споделя никакви тайни в дома на баба си и дядо си, преди да провери къде е синът й.

— Не точно. Никой не ми е казал да идвам, но според мен трябва да се прибереш.

— Какво се е случило?

— Леля Сейко дойде. Много е нещастна. А чичо… — той млъкна и се взря в нея. — Никога не съм го виждал такъв.

„Юки“, бе първата й мисъл. Стана бързо и нахлузи сандалите си. Сърцето й блъскаше в гърдите, устата й пресъхна. Щом леля й бе дошла, можеше да бъде само лоша вест… най-лошата.