Възмездието

Страховете й се потвърдиха от траурната плащаница, която сякаш бе обгърнала цялото село. Лицата на стражите бяха пребледнели, нямаше нито смях, нито закачки. Тя не се спря, за да ги разпита, а побърза към къщата на баба си и дядо си. Жените от селото вече се бяха събрали, оставяйки огнищата незапалени и вечерята несготвена. Проправи си път между тях, а те й шепнеха думи на съчувствие и й изказваха съболезнованията си. Вътре леля й — жената на Кенджи — бе коленичила на пода до баба й, заобиколена от останалите жени в къщата. Лицето й бе скръбно, очите — червени, а тялото й се тресеше от неутешими ридания.

— Лельо! — Шизука коленичи пред нея и се поклони дълбоко. — Какво се е случило?

Сейко хвана ръката й и я стисна силно, но не можа да промълви нито дума.

— Юки е мъртва — рече баба й глухо.

— А бебето?

— Бебето е добре… момченце.

— Много съжалявам — рече Шизука. — Раждането ли…

Леля й се разтресе в още по-силни ридания.

— Не е било при раждането — поясни възрастната жена, прегърна Сейко и я залюля като малко дете.

— Къде е чичо?

— В другата стая, с баща си. Иди при него. Може да успееш да го утешиш.

Шизука стана и тихо отиде в другата стая, усещайки как очите й парят от едва сдържани сълзи. Кенджи седеше неподвижно до баща си в сумрачната стая. Всички капаци на прозорците бяха затворени и вътре беше душно. По лицето на стареца се търкаляха сълзи; от време на време той ги избърсваше с ръкав, но очите на чичо й бяха сухи.

— Чичо — прошепна тя.

Известно време той не помръдна. Тя коленичи безмълвно. После той обърна глава към нея и я погледна.

— Шизука — рече. Очите му заблестяха от нахлулите в тях сълзи, които обаче не потекоха. — Съпругата ми е тук; видя ли я?

Тя кимна.

— Дъщеря ни е мъртва.

— Ужасна вест — каза тя. — Много съжалявам за загубата ви — думите изглеждаха безсмислени и ненужни.

Той не каза нищо повече. Накрая тя събра смелост да попита:

— Как е станало?

— Кикута са я убили. Накарали са я да погълне отрова — той говореше така, сякаш не вярваше на собствените си думи.

И Шизука отказваше да повярва на това, което бе чула. Въпреки горещината усети, че я пронизва неистов студ.

— Защо? Как са могли да сторят такова нещо?

— Не са й вярвали, че ще опази детето от Такео или че ще го възпита в достатъчно омраза към баща му.

Бе решила, че нищо свързано с Племето вече не може да я стъписа, но при това разкритие сърцето й почти спря и гласът й секна.

— Кой знае, може освен това да са искали да накажат мен — каза той. — Жена ми смята, че вината е моя — че не съм тръгнал лично да преследвам Такео, че не съм знаел нищо за архива на Шигеру, че съм разглезил Юки още докато беше малка.

— Не говори за тези неща сега — спря го тя. — Не бива да се обвиняваш.

Той се бе втренчил в далечината. Тя се питаше какво ли вижда.

— Не трябваше да я убиват — каза. — Никога няма да им го простя — гласът му секна и макар че лицето му бе застинало, сълзите му рукнаха.

Празникът на мъртвите бе отбелязан с необичайна тържественост и скръб. В планинските светилища бе оставена храна, а по върховете бяха запалени огньове, за да осветяват обратния път към света на мъртвите. При все това покойниците, изглежда, нямаха желание да се върнат. Искаха да останат при живите и да им напомнят отново и отново за начина, по който бяха напуснали този свят, и за потребността си от разкаяние и отмъщение.

Кенджи и съпругата му се оказаха неспособни да си предоставят взаимна утеха, да останат един до друг в скръбта си. Всеки обвиняваше другия за гибелта на Юки. Шизука прекара много часове с всеки от тях, без да успее да ги утеши с друго освен с присъствието си. Баба й вареше успокоителни чайове за Сейко и жената спеше дълго и често, но Кенджи не желаеше да приеме нищо, което да притъпи болката му, и Шизука често оставаше с него до късно през нощта, слушайки го да й говори за дъщеря си.

— Отгледах я като син — каза той една нощ. — Беше толкова надарена. И безстрашна. Жена ми смята, че съм й предоставил твърде голяма свобода. Обвинява ме, че съм се отнасял с нея като с момче. Юки стана прекалено независима; смяташе, че може да се справи с всичко. И накрая я убиха, защото беше жена — след миг добави: — Може би единствената жена, която някога съм обичал истински — в неочакван израз на обич се пресегна и докосна ръката на Шизука. — Прости ми. Разбира се, че съм много привързан и към теб.

— Както и аз към теб. Ще ми се да можех да облекча мъката ти.

— Нищо не може да я облекчи. Никога няма да я превъзмогна. Трябва или да последвам дъщеря си в смъртта, или да живея със скръбта си, както всички. А междувременно… — той въздъхна дълбоко.

Останалите обитатели на къщата вече си бяха легнали. Беше малко по-хладно и преградите останаха отворени, за да улавят лекия ветрец, който от време на време полъхваше от планината. Отстрани до Кенджи гореше една-единствена лампа. Шизука се приближи леко, за да може да вижда поне част от лицето му.

— Какво? — подкани го тя.

Той, изглежда, беше решил да смени темата.