Законът на невинността

— Работата е там — започна тя, — че преди девет години в приемния център на затвора бях диагностицирана с биполярно разстройство, така че понякога изпадам в пристъп и правя неща, които невинаги помня, че съм направила.

— Това вашият затворнически номер ли е?

— Да. Но не знам кой го е написал там.

— Това вашето име ли е на писмото?

— Ами да, но всеки би могъл да го напише.

— Можете ли да прочетете писмото на съдебните заседатели, моля?

Трамел погледна към Бърг и след това към съдията с надеждата, че някой ще ѝ каже, че не е длъжна да чете това, което ми е изпратила.

— Заповядайте, госпожице Трамел — подкани я Уорфийлд. — Прочетете писмото.

Трамел дълго гледа писмото, преди най-накрая да започне да чете:

— „Скъпи задник, просто искам да знаеш, че не съм те забравила. Никога. Ти съсипа всичко и един ден ще отговаряш за това. Не съм виждала сина си от шест години. Заради теб! Ти си мръсно лайно. Наричаш се адвокат, но си едно нищо. Надявам се, че си намерил Бог, защото ще ти е необходим“.

Докато тя четеше, наблюдавах съдебните заседатели. Виждах, че достоверността на Трамел се разпада с всяка прочетена от нея дума. И това донякъде се отразяваше и на Бърг. Обвинителката седеше на мястото си и осъзнаваше, че е била заслепена от алчност. Алчност за още едно доказателство срещу мен. Бе чула историята на Трамел от Друкър и си бе помислила, че с нея ще ми затръшне вратата на затвора зад гърба.

Но нейната октомврийска изненада се превърна в декемврийски провал и тя дори не си направи труда да призове Хърб Дал в залата, за да свидетелства. Беше му казано да си върви.

Не беше ясно дали погрешната стъпка с Лиса Трамел ще се отрази много на съдебните заседатели, особено след като сутринта бяха представени убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж, докато аз очевидно съм бил в сградата. Какъвто и да беше случаят, към края на деня Бърг се чувстваше достатъчно уверена в своята теза, за да приключи с нея. Каквито и други свидетели да криеше в ръкава си, реши да ги запази за оборването и големия финал.

— Ваша чест — каза тя, — щатът приключи.

47.

Сряда, 26 февруари

Прекарах неспокойна нощ в килията си, от време на време слушах екот от викове на отчаяни мъже в тъмното. Чувах тряскане на метални врати и нелепите смехове на надзирателите от нощната смяна. Понякога тялото ми трепереше — физическа реакция на сериозността на момента. Как бих могъл да спя, когато знаех, че през следващите два дни ще се реши какъв ще бъде остатъкът от живота ми? Когато дълбоко в себе си знаех, че ако нещо се обърка, ще избера да не живея така много дълго? По един или друг начин щях да избягам и да бъда свободен.

Затварянето зад решетки прави такива работи с човек. Кара те да мислиш какво има зад последната стена. Може да ти вземат колана и връзките за обувки, но не могат да те спрат да я преминеш. Имах трима клиенти, които бяха преминали стената седмици след присъдата. Сега, след като пред мен се бе изправила перспективата за дълъг престой в затвора, разбирах избора им и го уважавах. Знаех, това ще е и моят избор.

Надзирателят Пресли ме откара в съда рано и докато чаках в съдебния арест процесът да започне, Маги и Сиско бяха пуснати за съвещание с мен. По лицата им познах, че има лоши новини.

— Все още няма и следа от Опаризио? — предположих аз.

— Не — каза Маги. — По-лошо.

— Мъртъв е — добави Сиско.

— Трябва да преосмислим всичко — заяви Маги. — Трябва да променим реда на свиде…

— Чакай малко, чакай малко — казах. — Да караме поред. Какво е станало? Как така е мъртъв?

— Убили са го — отговори Сиско. — Тялото му е намерено нощес. Захвърлен е край шосето близо до Кингман.

— Това е по пътя за Вегас. Как се е случило това, след като преди двайсет и четири часа твоите хора уж го бяха приклещили?

— Помниш ли, че ти казах, че са инсталирали камера над вратата му? Прегледаха записите тази сутрин и видяха, че Опаризио е поръчал румсървис в понеделник вечерта. Нищо особено, той се е хранил в стаята си. Но този път вечерята е била внесена с количка с покривка.

— Значи така се е измъкнал?

— Да, с количката. Мисля, че човекът, който се е престорил на сервитьор, го е убил в стаята, сложил го е в долната част на количката и го е откарал. Прихванал е доставката на храна в служебния асансьор. Моите хора намерили истинския сервитьор. Той признал, че получил пари, за да си даде червената куртка и да се прибере вкъщи. Бил пиян до козирката.

— Е, как този… наемен сервитьор е знаел къде е бил Опаризио?

— Предполагам, че Опаризио се е обадил на някого и е казал, че е получил призовка. Те са му казали, че ще го измъкнат, и са уредили трика с румсървиса. Но са го очистили.

— Защо?

— Кой знае. Вероятно не са искали да поемат риска да свидетелства. Знаели са, че е компрометиран.

Погледнах Маги, за да видя дали има своя версия.