Законът на невинността

Този път не свалих поглед от съдията, когато направих пауза преди финала.

— Законно ли е? В рамките на кодекса ли е? Може би. Това им го признавам. Но честно ли е? Стреми ли се към тържество на справедливостта? В никакъв случай. Можете да ме хвърлите отново в затвора, можете да забавите търсенето на истината, каквото би трябвало да е един процес, но това няма да е правилно и няма да е справедливо. Съдът има големи права в това отношение и защитата настоява да не се нулира часовникът. Нека потърсим истината по-бързо, а не да се бавим. Благодаря, ваша чест.

Дори думите ми да бяха повлияли на Уорфийлд, тя не го показа. Не записа нищо като по-рано. Просто се завъртя на двайсет сантиметра на своя кожен стол с висока облегалка и погледът ѝ се отмести от мен и се насочи към масата на обвинението.

— Госпожице Бърг? Щатът ще отговори ли?

— Да, ваша чест — каза Бърг. — Обещавам да съм още по-кратка от защитата. Всъщност господин Холър даде аргументи вместо мен. Това, което направихме, като заведохме делото отначало, е твърдо в рамките на закона и е рутинна практика в тази съдебна зала, както и в съдилищата в цялата страна. Това не е тактика за преработка или отлагане. Натоварена съм да потърся истинска справедливост за жертвата на това хладнокръвно убийство. Чрез разширен състав от съдебни заседатели и представянето на доказателства от текущото разследване избрахме да надградим обвинението в търсене на справедливост.

С периферното си зрение видях как Бърг ме изгледа, докато хвърляше собствените ми думи обратно към мен. Не ѝ направих удоволствието да се обърна към нея.

— Ваша чест, обвинението срещу ответника е солидно и става все по-солидно, докато разследването тече. Обвиняемият знае това и именно той се опитва да подкопава търсенето на истината, подкрепена от всички тези доказателства на масата. Надява се, че като започне бързо процеса, ще спре трупането на доказателства, които ще го смачкат. Това няма да се случи, защото от истината не може да се избяга. Благодаря.

Съдията помълча, преди да отговори, вероятно чакаше да види дали ще стана да възразя или отвърна на Бърг. Дори се завъртя на стола си към мен, сякаш очакваше да го направя. Но аз не помръдвах. Бях изложил аргументите си и нямаше нужда да ги повтарям.

— Това е нова ситуация — започна Уорфийлд. — Опитът ми на съдия и преди това на адвокат показва, че обикновено обвиняемият иска отлагане, привидно в опит да отложи неизбежното. Но не и в този случай. Аргументите днес ми дават храна за размисъл. Господин Холър очевидно иска всичко това да е зад гърба му, без значение какъв ще е изходът. Той също така иска да е свободен, за да изгради защитата си.

Съдията се завъртя към Бърг и продължи:

— От друга страна, щатът има право само на един опит. Няма поправителни и затова времето за подготовка е ключово. Няма нови обвинения в този случай и щатът носи отговорността да успее да подкрепи наличните до ниво, което е по-високо от вероятната причина, установена от разширения състав от съдебни заседатели. Бремето на доказването на вината отвъд разумното съмнение е точно толкова тежко, колкото и това на защитата.

Изправи гръб, наведе се напред и сплете пръсти.

— В такива случаи съдът е склонен да не цепи басма. И ще оставя защитата да реши как точно това да се случи. Господин Холър, вие решавате. Ще продължа гаранцията ви с всички съществуващи ограничения. Или ще откажа да променя датата на процеса и ще го оставя на осемнайсети февруари. Как искате да продължим?

Преди да успея да стана и да отговоря, Бърг скочи.

— Ваша чест — каза тя настойчиво, — може ли да бъда изслушана?

— Не, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Съдът чу всичко необходимо. Господин Холър, ще направите ли избор, или ще ме оставите да позволя на госпожица Бърг да го стори?

Изправих се бавно.

— Може ли малко време, ваша чест?

— Не се бавете, господин Холър — каза Уорфийлд. — Намирам се в неудобно положение, в което няма да издържа дълго.

Обърнах се към преградата зад масата на защитата и погледнах дъщеря си. Дадох ѝ знак да се приближи и тя се наведе напред и сложи ръце върху преградата. Аз също се наведох и хванах ръцете ѝ.

— Хейли, искам това да приключи — прошепнах ѝ. — Не съм го извършил и мисля, че мога да го докажа. Искам процесът да е през февруари. Съгласна ли си?

— Татко, беше много тежко, когато те бяха затворили първия път — прошепна тя. — Сигурен ли си?

— Точно за това говорихме с теб и майка ти. В момента съм свободен, но вътрешно се чувствам затворен, докато това виси над главата ми. Имам нужда да приключи.

— Знам. Но се тревожа.

Зад себе си чух съдията:

— Господин Холър, чакам.

Не свалях очи от дъщеря си.

— Всичко ще бъде наред — уверих я.

Бързо се наведох през преградата и я целунах по челото. След това погледнах Кендал и кимнах. От учуденото ѝ изражение разбрах, че бе очаквала повече, бе очаквала да се допитам до нея. Връзката ни може би бе обречена, защото бях потърсил одобрението на дъщеря си за този избор, а не нейното.

Обърнах се към съдията и обявих решението си.