Защото те обичам

Не се беше бръснал от няколко дни и гъста четина покриваше челюстта му. Горната му устна се закриваше от черен мустак, а долната — свита строго и упорито, докато я пронизваше със зеления си поглед.

Очите му! Не беше виждала досега такова зелено, с къси черни мигли. Тя изпитваше желание да прекара пръст по тях, за да се увери дали наистина са толкова влажни, колко изглеждаха. Веждите му бяха гъсти и навъсени.

Гарвановочерната без никакви отсенки и нюанси коса лягаше на вълни и се къдреше над ушите и покрай яката на ризата му.

Така изправен над нея, той приличаше на огромен великан, но тя не гледаше тялото му. Изпитваше страх от мъжките тела, вдъхваха й ужас и отвращение. Навъсеният поглед, с който я гледаше, не правеше нищо, за да смекчи страховете й. Веждите му се свиха още по-застрашително, сякаш се канеше всеки миг да я накаже. За какво именно, не можеше дори да си представи. Клепачите й трепнаха, преди да ги сведе обратно към бебето, което лакомо сучеше.

— Лидия, време е да го сложиш от другата страна — обади се нежно Мама Лангстън, успяла по някакъв чудодеен начин да се озове между нея и бащата на детето.

— Какво? — с дрезгав глас запита момичето.

Мъжът я притесняваше с присъствието си. Не по начина, по който го правеше Кланси, но въпреки това я притесняваше. Когато се отдръпна от нея й се стори, че вътрешността на фургона се изпълни от гигантската му фигура. Тази фигура сякаш й отне въздуха и тя установи, че диша задъхано, също като бебето преди малко.

— Първо се дава едната гърда, после другата. Така потокът на млякото се регулира.

Мама Лангстън пое бебето от ръцете й. Дребната му устица се беше вкопчила здраво в зърното и след като го издърпаха от животворния извор, то отново се разплака. Когато Лидия го положи върху другата си ръка, то без да губи време веднага засмука новия извор.

Спонтанен, щастлив смях изпълни фургона. Лидия отметна тежката си коса назад и се заля в гърлен смях. Очите й отразяваха блясъка на фенера, сякаш слънчев лъч проблясваше в чаша уиски. Но в мига, когато срещнаха очите на Рос, всичката светлина в тях угасна. Той я гледаше от дъното на фургона с открита неприязън.

— Щом свършиш, и ще те настаня за нощта — обърна се Мама Лангстън цялата сияеща при вида на момичето и бебето.

— Няма да остане. Накърми ли го — и си я вземаш — гласът на мъжа проряза въздуха като с острие на бръснач.

Мама Лангстън се завъртя към Рос с ръце, подпрени на мощните си хълбоци.

— Не мислиш ли, че детето ти пак ще огладнее, мистър Коулман? И какво предлагаш тогава, да ти я мъкна от другия край на лагера всеки път, когато огладнее? Или мислиш да го носиш при нея? Струва ми се, че някои хора не могат да разсъждават, от което ще страда само малкият. Аз я прибрах при себе си и щях да прибера и бебето й, ако беше останало живо, но нямам намерение да вземам детето ти при мен, щом има достатъчно място и спокойствие в твоя фургон — завърши тя ядосано.

Рос се изправи с гордо негодуване, но веднага побърза да свие глава в раменете си, за да не я удари в тавана.

— Нямам намерение да завися от благоволението ви, нито пък да прибирам при себе си това момиче.

— Това момиче си има име — Лидия — каза Мама Лангстън. — И защо да не може да остане тук? Кой ще се грижи за бебето през деня? Ти ще отидеш на лов или за дърва. В най-добрия случай ще караш конете. И кой ще се погрижи за него, ако се разреве, а?

Мистър Коулман захапа ъгълчето на мустака си и го задъвка, измъчван от противоречиви чувства.

— Та тя дори не е чиста.

— Разбира се, че не е. Защото роди бебе насред гората сама. Как искаш да бъде чиста? И не съм я изкъпала само защото имаше силна треска и не исках още един мъртвец в ръцете си. А ако имаш предвид кръвотечението, то не е по-различно от това на съпругата ти, лека й пръст. Ще спре само след ден или два, а през това време аз или Анабет ще идваме редовно да я наглеждаме.

Лидия остана с глава, приведена над бебето, докато цялото й тяло трепереше от смущение. Изглежда, директният подход на Мама Лангстън беше лишил от дар слово мистър Коулман, защото дълго не проговори. Атмосферата във фургона беше силно напрегната. Мъжът пред тях излъчваше антагонизъм по същия начин, по който излъчва топлина една печка през зимата.

Накрая бебето се отпусна доволно. Лидия покри гърдите си с нощницата и последва съветите на Мама Лангстън как да го нагласи, за да се оригне.

Рос наблюдаваше сцената с нарастващ и безсилен гняв. Кой знае колко мъже беше приела в постелята си и на, ето я пред него да се прави на почтена жена, която люлее бебе. Неговото бебе. Бебето на Виктория. Но какъв избор имаше? Той искаше синът му да живее, защо беше единствената му връзка с жената, която бе обичал до полуда.

Той ненужно шумно се изкашля.