Заветите

— Дребни старчески недъзи — каза Леля Лидия. — Дано да живеете достатъчно дълго, за да ги изпитате. И още нещо. Леля Видала има навика да се разхожда рано сутрин край моята статуя. Ако ви види — макар и облечени като Перлени момичета — ще опита да ви спре. Трябва да действате бързо, преди да вдигне врява.

— Но какво да правим? — попитах.

— Силни сте — каза Леля Лидия и погледна Никол. — Силата е дарба, а дарбите трябва да се използват.

— Искате да кажете да я прасна? — попита Никол.

— Доста директно казано — отбеляза Леля Лидия.

След като Леля Лидия си тръгна, ние отворихме платнения сак. Вътре имаше две рокли, два перлени наниза, две бели шапки и две сребристи ранички. Имаше и пакет брошури, а също и плик с няколко галаадски купона за храна, пачка канадски банкноти и две кредитни карти. Имаше и два пропуска, с които да преминаваме проверките на контролните пунктове. И два билета за автобус.

— Ами ще напиша бележката и си лягам — каза Никол. — До утре сутрин.

Държеше се смело и безгрижно, но си личеше, че е напрегната. Когато Никол излезе от стаята, Бека каза:

— Наистина ми се иска да идвах с теб.

— И на мен ми се иска — уверих я. — Но ти ще ни помогнеш. Ще ни предпазваш. По-късно ще намеря начин да те измъкна, обещавам.

— Не мисля, че ще има възможност — каза Бека. — Но ще се моля да си права.

— Леля Лидия каза четиресет и осем часа. Това са само два дни. Ако успееш да се скриеш за толкова време…

— Знам къде — увери ме Бека. — На покрива. В резервоара за вода.

— Не, Бека! Там е твърде опасно!

— О, първо ще източа водата — каза тя. — Ще я пусна през ваната на апартамент В.

— Ще забележат, Бека. От апартаменти А и Б ще забележат, ако нямат вода. С тях сме на един резервоар.

— Отначало няма да забележат. Не бива да се къпем толкова рано сутрин.

— Не го прави. Дали пък просто да не замина?

— Нямаш избор. Ако останеш тук, какво ще стане с Никол? Леля Лидия няма да допусне да те разпитват и да те принудят да им разкриеш какво е намислила тя. Може и Леля Видала да поиска да те разпита и това вече ще е краят.

— Да не искаш да кажеш, че тя ще ме убие?

— В крайна сметка. Тя или някой друг — каза Бека. — Те това правят.

— Трябва да има начин да те вземем — казах. — Може да те скрием в колата или…

— Перлените момичета пътуват по двойки — каза Бека. — Няма да стигнем далеч. Ще бъда с вас в мислите си.

— Благодаря ти, Бека — казах. — Ти си ми истинска сестра.

— Ще си представям, че сте птички, които отлитат — каза тя. — … Крилата гадина да обади твоята реч36.

— Ще се моля за теб — обещах. Думите ми не прозвучаха уместно.

— И аз за теб. — Бека леко се усмихна. — Ти си единственият човек, когото съм обичала.

— И аз те обичам.

После се прегърнахме и си поплакахме.

— Поспи малко — каза Бека. — Утре ще имаш нужда от сили.

— И ти.

— Аз няма да спя. Ще бдя над вас — каза тя, отиде в стаята си и тихо затвори вратата.

Шейсет и първа глава

На следващата сутрин двете с Никол се измъкнахме тихомълком от апартамент В. Облаците на изток бяха розови и златисти, птиците чуруликаха, въздухът рано сутрин беше все още свеж. Нямаше жива душа. Крачехме бързо и тихо по пътеката пред Ардуа Хол към статуята на Леля Лидия. Тъкмо стигнахме до нея, когато зад ъгъла на съседната сграда се показа Леля Видала и решително се устреми към нас.

— Лельо Виктория! — каза тя. — Защо сте облечена с тази рокля? Следващото Благодарение е чак в неделя! — Погледна към Никол. — А коя е тази с вас? Новото момиче! Джейд! Тя не би трябвало…

Посегна да стисне перления наниз на Никол и той се скъса.

Никол направи нещо с юмрук. Стана толкова светкавично, че не видях как точно, но Никол удари Леля Видала в гърдите и тя се свлече на земята. Лицето ѝ стана бяло като платно, очите ѝ се затвориха.

— О, не… — възкликнах.

— Помогни ми — нареди Никол. Хвана краката на Леля Видала и я завлачи зад постамента на статуята. — Да си стискаме палци — каза тя. — Да вървим. — И ме хвана за ръката.

На земята имаше един портокал. Никол го взе и го пъхна в джоба на роклята си на Перлено момиче.

— Мъртва ли е? — прошушнах.

— Не знам — каза Никол. — Хайде, трябва да побързаме.

Стигнахме до портата, показахме пропуските си и Ангелите ни пуснаха.

Никол придържаше наметката си затворена, та никой да не забележи, че перлите ѝ ги няма. Малко по-нагоре по улицата, вдясно, ни чакаше черна кола, както ни беше обещала Леля Лидия. Шофьорът не се обърна, когато се качихме.

— Готови ли сте, дами? — попита той.

— Да, благодаря — отговорих аз.

Никол обаче се обади:

— Не сме дами.

Смушках я с лакът.

— Не му говори така — прошепнах ѝ.

— Той не е истински Пазител — каза тя. — Леля Лидия не е глупачка. — Извади портокала от джоба си и започна да го бели. Свежото ухание изпълни въздуха. — Искаш ли? — попита ме. — Вземи половината.

— Не, благодаря — отговорих. — Не е редно да го ядем.

Портокалът беше предложен като дар в израз на почит. Тя обаче го изяде целия.

Ще допусне грешка, помислих си. Някой ще забележи. Заради нея ще ни арестуват.

Свидетелски разказ 369В

Шейсет и втора глава