Заветите

Съжалявах, че ударих Леля Видала, но немного. Ако не я бях ударила, щеше да се развика и щяха да ни спрат. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо. Ами ако я бях убила? След като я намереха, жива или мъртва, щяха да започнат да ни търсят. Бяхме затънали до шия, както би казала Ейда.

В това време Агнес се държеше като обидена, както го правят Лелите — мълчаливо, със стиснати устни, за да ти покажат, че си прекрачил някоя от техните граници. Сигурно беше заради портокала. Може би не трябваше да го вземам. После ми хрумна нещо неприятно — кучета. Портокалите миришат силно. Започнах да се притеснявам какво да направя с обелките.

Лявата ръка отново ме засърбя около О-то. Защо заздравяваше толкова бавно?

Докато Леля Лидия пъхаше микроточката в ръката ми, си помислих, че планът ѝ е блестящ, но идеята вече не ми се струваше чак толкова добра. Щом тялото и изпратеното от нея съобщение бяха едно, какво щеше да се случи с тялото ми, ако не успеех да стигна до Канада? Не можех да си отрежа ръката и да я изпратя по пощата.

Колата ни мина през няколко пропускателни пункта — паспорти, Ангели, които надничат през прозорците, за да се уверят, че сме ние — но Агнес ме предупреди да оставя шофьора да говори и той точно това направи: Перлените момичета това, Перлените момичета онова, те са толкова благородни, какви жертви правят!

На един от пунктовете Ангелът ни пожела: „Успех с вашата мисия!“. На друг — малко извън града — двамата Ангели се пошегуваха помежду си:

— Дано да не доведат грозни момичета или блудници.

— Е, то е или едното, или другото.

И двамата Ангели се засмяха. Агнес положи длан върху ръката ми.

— Не им отговаряй — предупреди ме тя.

Когато излязохме в провинцията и се качихме на главния път, шофьорът ни подаде сандвичи — с галаадското изкуствено сирене.

— Сигурно това ни е закуската — казах на Агнес. — Филия с гнусотия.

— Трябва да бъдем благодарни — каза Агнес с набожното си лелино гласче, явно още ми се цупеше.

Странно ми беше, че тя ми е сестра — бяхме толкова различни. Обаче още не бях имала време да осмисля всичко това.

— Радвам се, че имам сестра — казах, за да се помирим.

— И аз се радвам — увери ме Агнес. — И съм признателна.

Обаче не звучеше много признателна.

— И аз съм признателна — уверих я. С това разговорът приключи. Мислех да я попитам колко време ще практикуваме този галаадски маниер на разговор, не може ли просто да престанем и да се държим нормално, вече бяхме избягали? Но после ми хрумна, че за нея може и да е естествено. Сигурно тя не знаеше друг начин.

* * *

В Портсмут, Ню Хампшър, шофьорът на колата ни остави на автогарата.

— Късмет, момичета — пожела ни той. — Дайте им да се разберат!

— Ето, виждаш ли? Той не е истински галаадец — казах с надеждата Агнес отново да се разговори.

— Разбира се, че не е — отговори тя. — Един истински Пазител не говори така.

Автогарата беше стара и порутена, женската тоалетна беше развъдник на бактерии, освен това нямаше къде да обменим купоните си за храна от Галаад за нещо, което бихме искали да си купим. Добре че бях изяла портокала. Агнес обаче не беше гнуслива и беше свикнала с онази гадост, която минаваше за храна в Ардуа Хол, затова си купи някаква фалшива поничка с два от купоните ни.

Минутите отлитаха, ставах неспокойна. Чакахме, чакахме и автобусът най-сетне пристигна. Някои хора вътре ни кимнаха, когато се качихме, защото сигурно бяха военни — поздрав с глава. По-възрастна Иконосъпруга дори каза:

— Бог да ви благослови.

След петнайсетина километра отново имаше пропускателен пункт, но Ангелите се държаха изключително вежливо с нас. Единият ни каза:

— Много сте храбри, че отивате в Содом.

Ако не бях толкова уплашена, щях да се разсмея — адски смешно беше да мислиш Канада за Содом, като знам колко скучен и обикновен е животът в страната. Нямаше нищо общо с повсеместна и неспирна оргия.

Агнес стисна ръката ми, за да ме предупреди да оставя тя да се оправя. Беше усвоила умението на всички в Ардуа Хол да говорят с равен глас и спокойно изражение.

— Просто изпълняваме дълга си към Галаад — отговори тя монотонно като робот, както говореха Лелите, а Ангелът каза:

— Хвала.

После започна доста да друса. Може би харчеха парите за ремонти за пътища, по които пътуват повече хора. Търговията с Канада на практика беше прекратена, така че кой ще иска да ходи в Северен Галаад, ако не живее там?

Автобусът не беше пълен и всичките му пътници бяха от Иконокласата. Пътувахме по панорамния път, който лъкатушеше покрай морето, само дето въобще не беше живописно. Имаше много затворени мотели и крайпътни ресторанти, не един голям и усмихнат червен омар от табелите буквално се разпадаше.

Колкото по на север отивахме, недружелюбието растеше — срещахме гневни погледи, а аз останах с усещането, че мисията ни като Перлени момичета и дори цялата история с Галаад сериозно губи популярност. Никой не ни заплюваше, но хората се мръщеха, все едно наистина им се искаше да го направят.