Заветите

Сега, когато щях да напусна Галаад завинаги, ми беше мъчно за Зила, за Роза и за Вира, за предишния ми дом и за Табита. Тогава не бях без майка, но сега имах чувството, че съм. Леля Лидия ми беше нещо като майка, макар и доста строга, но повече нямаше да я видя. Тя беше казала на Никол и на мен, че истинската ни майка е жива и ни очаква в Канада, обаче аз се опасявах, че може да умра, преди да стигна там. Ако станеше така, никога нямаше да я видя отново в този свой живот. В момента тя беше за мен само една разкъсана снимка. Беше отсъствие, празнина вътре в мен.

Въпреки изпития алкохол мъжът шофираше бързо и добре. Пътят лъкатушеше и беше хлъзгав от ръмящия дъждец. Километрите се нижеха, луната се издигна над облаците и посребри върхарите на дърветата. От време на време се мяркаше по някоя къща — тъмна или само с няколко светещи прозореца. Стараех се да потискам тревожните си опасения, а после съм заспала.

Сънувах Бека. Беше до мен на предната седалка на пикапа. Не я виждах, но знаех, че е там. Насън ѝ казах: „Значи все пак дойде с нас. Много се радвам“. Но тя не отговори.

Шейсет и четвърта глава

Нощта се изниза в мълчание. Агнес спеше, а мъжът, който шофираше, не беше разговорлив. Сигурно за него просто сме били товар, който трябва да достави, а кой разговаря с товара си?

След известно време завихме по тясно отклонение — пред нас заблещука вода. Спряхме до нещо, което изглеждаше като частен пристан. Имаше моторница, в която седеше някой.

— Събуди я — поръча шофьорът. — Събирайте си нещата, ето я лодката.

Смушках Агнес в ребрата, тя се сепна и се събуди.

— Събуждай се, сънливке — казах.

— Колко е часът?

— Часът за лодка. Да тръгваме.

— Приятно пътуване — пожела ни нашият шофьор. Агнес отново започна да му благодари, но той я прекъсна. Изхвърли новите ни раници от пикапа и изчезна, преди да сме преполовили разстоянието до лодката. Аз светех с фенерче, за да виждаме пътя.

— Угаси фенерчето — тихо подвикна човекът в лодката. Беше мъж с непромокаемо яке с вдигната качулка, но гласът му звучеше млад. — Достатъчно добре се вижда. Не бързайте. Седнете на средната седалка.

— Това океанът ли е? — попита Агнес.

— Още не — засмя се той. — Това е река Пенобскот. Скоро ще стигнете и до океана.

Моторът беше електрически и много тих. Лодката плаваше точно в средата на реката, луната беше като полумесец и се отразяваше във водата.

— Погледни — прошепна Агнес. — Никога не съм виждала такава красота! Като светла диря е!

В този момент се почувствах по-възрастна от нея. Вече бяхме почти извън Галаад и правилата се променяха. Тя отиваше на ново място, нямаше да знае как да се държи, обаче аз се прибирах у дома.

— Съвсем на открито сме. Ами ако ни види някой? — попитах мъжа. — Ако съобщят на Очите?

— Хората тук не говорят с Очите — каза той. — Не обичаме да ни слухтят.

— Вие контрабандист ли сте? — попитах, защото си спомних какво ми беше казала Ейда.

Сестра ми ме смушка: отново лоши обноски. В Галаад не задаваш преки въпроси.

Той се засмя.

— Границите са само линии на картата. Хората и предметите се движат през тях. Аз съм просто доставчик.

Реката ставаше все по-широка. Мъглата се вдигаше и се виждаха неясните очертания на бреговете.

— Ето го — каза най-сетне мъжът. Различавах по-тъмен силует във водата. — „Нели Дж. Банкс“37. Вашият билет за рая.

XXIII

Стена

Ръкописът от Ардуа Хол

Шейсет и пета глава

Леля Видала беше открита просната зад моята статуя в коматозно състояние от възрастната Леля Клоувър и двамата седемдесетгодишни градинари. Заключението на парамедиците, които пристигнаха, беше, че тя е прекарала удар — диагноза, потвърдена и от лекарите ни. В Ардуа Хол плъзна слух, хората кимаха тъжно с глава, обещаваха си да се молят за възстановяването на Леля Видала. Наблизо беше намерен скъсан перлен наниз на Перлено момиче: някой явно го беше изгубил — прахосническо невнимание. Ще издам меморандум за бдителността във връзка с предметите, които е наш дълг да пазим. Перлите не растат по дърветата, ще кажа, дори изкуствените, не бива и да ги даваме на свинете. Не че в Ардуа Хол има свине, ще добавя лукаво.

Посетих Леля Видала в интензивното отделение. Тя лежеше по гръб със затворени очи, имаше тръбичка в носа и още една в ръката.

— Как е нашата скъпа Леля Видала? — попитах Лелята медицинска сестра, която дежуреше.

— Молих се за нея — каза Леля Еди-коя си. Не помня имената на медицинските сестри, такава им е съдбата. — Тя е в кома, но това може би ще подпомогне процеса на оздравяване. Може би ще има лека парализа. Опасяват се, че и говорът ѝ може да се окаже засегнат.

— Ако се възстанови — отбелязах.

— Когато се възстанови — поправи ме укорително сестрата. — Не говорим отрицателно, когато пациентите ни могат да ни чуят. Може да ви се струва, че спят, но всъщност са съвсем будни.